— Искам да идеш с Такуми и да му покажеш как се стига до дюкяна за грънци в Шинкава.
— В Шинкава ли?
— За какво се намуси такъв?
— Но…
— Виждам, че не искаш да отидеш, но Такуми трябва да върне чайника на този, който по право го притежава. Помислих си, че няма да е зле и ти да идеш с него.
Хийоши се просна по очи и допря с чело земята.
Тъй като беше дошъл като прислужник, когато стигнаха дома на Сутеджиро, той остана да чака отвън. Някогашните му другари в работата, които не знаеха как да разбират това, се доближиха и го заизмерваха с поглед. Той самият сякаш изцяло бе забравил, че преди да бъде отпратен у дома някои от тях са му се присмивали и са го били. Седеше с кръстосани нозе на слънцето, усмихваше се на всички и чакаше Такуми. Онзи скоро излезе от къщата.
Неочакваното възвръщане на откраднатия чайник дотолкова ощастливи Сутеджиро и жена му, че те не бяха сигурни дали не сънуват. Забързаха се да поставят сандалите на своя гост така, че да може по-лесно да ги нахлузи на краката, после се завтекоха да го изпреварят на портата и се закланяха продължително. Офуку също бе там и с изненада видя Хийоши.
— Ще се опитаме да намерим време да дойдем до Хачисука и лично да поднесем почитанията си — рече Сутеджиро. — Моля, предайте на Негово Превъзходителство нашите най-добри пожелания. Още веднъж благодарим, дето сте си направили труда да дойдете чак дотук.
Двамата съпрузи, Офуку и работниците се поклониха ниско. Хийоши последва Такуми навън и им махна на тръгване.
Когато минаваха покрай възвишенията Комьо, той тъжно се запита: „Как ли е леля ми в Ябуяма? А клетият ми болен чичо? Може вече да е мъртъв.“ Наближаваха Накамура и естествено се замисли за майка си и сестра си. Не би искал нищо повече от това да изтича за малко и да ги види, ала заричането му през онази мразовита нощ го възпираше. Все още няма с какво да ощастливи майка си. Щом с неохота тръгна встрани от Накамура, срещна човек в облеклото на пеши войник.
— Я ми кажи, да не си синът на Яемон?
— А мога ли да попитам вие кой сте?
— Ти си Хийоши, нали?
— Да.
— Боже, ама си пораснал! Казвам се Отовака. Бях приятел на баща ти. Служихме в един и същи полк при господаря Ода Нобухиде.
— Сега си ви спомням! Наистина ли толкова съм пораснал?
— Ах, ще ми се клетият ти покоен баща да можеше да те види днес.
Очите на Хийоши се наляха със сълзи.
— Виждали ли сте наскоро майка ми? — попита той.
— Не съм ходил до вас, но от време на време отивам в Накамура и чувам какво става. Изглежда тя работи все така упорито.
— Нали не е болна?
— Защо не отидеш сам да я видиш?
— Не мога да се върна у дома преди да съм станал прочут мъж.
— Иди само колкото да се покажеш. Майка ти е, в края на краищата.
На Хийоши му се доплака. Извърна се настрана. Когато отново се почувствува добре, Отовака вече се отдалечаваше в обратната посока. Такуми беше продължил по пътя и отишъл напред.
Упоритата лятна жега най-сетне отслабна — утрините и вечерите занапомняха за есента, а листата на таровите храсти станаха сочни и големи.
— Този ров не е бил почистван поне от пет години — промърмори Хийоши. — Все се упражняваме да яздим и се учим как да се бием с копие, а оставяме тинята да се трупа точно пред краката ни! Не е хубава тази работа.
Беше се върнал от дома на резача на бамбук и оглеждаше стария ров на укреплението.
— За какво служи ровът, в крайна сметка? Ще трябва да обърна на господаря внимание за това.
Премери с бамбуков прът дълбочината на водата. Тъй като повърхността й беше покрита с водни растения, никой не обръщаше внимание на това, но понеже с течение на годините се бяха натрупали паднали листа и кал, ровът вече не беше особено дълбок. След като провери дълбочината на две-три места, той захвърли пръта настрани. Тъкмо се канеше да пресече моста, който водеше към страничната порта, когато някой го повика:
— Господине Половин крина.
Това нямаше отношение към ръста му, а беше обичайното обръщение към служител в местен род.
— Ти кой си? — попита Хийоши някакъв мъж с недохранен вид, който седеше прегърнал с ръце коленете си под едно дъбово дърво. Носеше мръсно сиво кимоно с тикната в пояса бамбукова свирка.
— Ела тук за малко — махна му мъжът.
Беше някакъв комузо — един от странстващите монаси, които си изкарват хляба със свирене на флейта и от време на време идваха в селото. И този като всички останали беше мръсен и небръснат и носеше своята бамбукова свирка увита в преметната през рамо тръстикова рогозка. Някои от тях обикаляха от село на село като дзен-монаси и привличаха вниманието на хората със звъна на малка камбанка.
Читать дальше