Ейджи Йошикава - Тайко

Шичинай не каза нищо повече. По-нископоставените членове на домакинството и дори слугите го наричаха „Сипаничавия господар“, ала само зад гърба му. Караше ги да се чувстват някак неудобно и те не го обичаха. Пиеше много, бе надменен и изцяло лишен от добросърдечието на своя по-голям брат. Хийоши откровено намираше този човек за отвратителен, но не се оплака от задачата, с която го бяха натоварили. Изборът падна върху него, защото Короку му се доверяваше. Още не беше помолил да го направят член на рода, но бе дал съгласие вярно да изпълнява нарежданията. Беше готов, щом трябва, докрай да служи покорно на Шичинай.

В деня на заминаването им Шичинай изцяло промени външността си — дори и начина, по който връзваше косата си. Щеше да пътува инкогнито, преоблечен като търговец на растително масло от Кийосу. Хийоши отново се преобърна на бродещия продавач на игли от миналото лято. Двамата щяха да се представят за случайни спътници по пътя до Мино.

— Когато стигнем до някой пост по пътя, Маймунке, по-добре ще е да преминаваме поотделно.

— Добре.

— Голям дърдорко си, така че каквото и да те питат, се опитвай да си държиш устата затворена.

— Да, господине.

— Ако се издадеш, ще се престоря, че не те познавам и ще те оставя там.

По пътя имаше множество постове. При все многобройните родствени връзки, които трябваше да правят Ода и Сайто съюзници, в действителност те бяха точно обратното на това. Ето защо и двете страни бяха особено бдителни в пазенето на своята обща граница. Дори и след като бяха преминали в самата област Мино, подозрителността не се разсея. Хийоши попита Шичинай за причината.

— Все питаш за очевидни неща! Господарят Сайто Досан и синът му Йошитацу от години враждуват.

Изглежда Шичинай въобще не намираше за изненадваща враждата между два лагера в едно и също семейство. Хийоши се изкуши да се усъмни в неговите умствени способности. Не че липсват примери за това как дори в стари времена бащи и синове от военното съсловие са вдигали оръжие един срещу друг, но все пак за такова нещо трябва да има сериозна причина.

— А защо господарят Досан не се разбира с господаря Йошитацу? — попита отново Хийоши.

— Не ставай досаден! Щом искаш да научиш, питай някой друг — Шичинай цъкна с език и отказа да каже каквото и да е повече.

Преди да са стигнали до Мино, Хийоши се притесняваше, че ще бъде принуден да направи нещо, което самият той смята за неразумно.

Инабаяма беше живописен град, сгушен под крепостта между ниски планини. Есенните багри на връх Инабаяма бяха замъглени от ситен дъжд, но слънцето сякаш всеки миг се готвеше да се покаже. Есента неусетно настъпваше и човек можеше от сутрин до мрак да се взира в планината и да не се умори да я гледа. Високата скала изглеждаше покрита със златно везмо и това бе дало на Инабаяма нейното второ име — Планината на златното цвете. Извисяваше се над река Нагара като великолепен фон на града и нивите му, и очите на Хийоши се отвориха широко при вида на белите крепостни стени върху върха й — дребни в далечината, и прилични на кацнала там самотна бяла птица.

От града до горе можеше да се стигне само по една извита пътечка, а крепостта имаше изобилни запаси от вода. Хийоши бе силно впечатлен. Това бе укрепление, каквото мъчно се напада и надали може да бъде превзето. После си припомни, че властта над една област не се държи само от крепостите.

Шичинай си нае стая в един търговски хан в богатия квартал на града. Даде на Хийоши съвсем малко пари и му каза да отседне в някое от евтините места за нощувка из задните улици.

— Скоро ще ти кажа какво искам от тебе — рече той. — Ако бездействаш, хората ще станат подозрителни, така че докато не си ми още нужен, излизай всеки ден навън с иглите.

Хийоши се поклони почтително, взе парите и направи така, както му беше казано. Странноприемницата не беше особено чиста, но когато бе сам, се чувстваше по-добре. Още не можеше да си представи какво ще му наредят да направи. На същото място бяха отседнали много най-различни пътници — артисти, майстори на огледала и на дървени обуща. Познаваше особената за всекиго миризма, бълхите и въшките, които носеха със себе си.

Всеки ден Хийоши излизаше да продава игли и на връщане, тъй като всеки си готвеше сам, си носеше солени зеленчуци и ориз. Печката беше на разположение на онези, които са плащали за дърва. Минаха седем дни. От Шичинай нямаше още никаква вест. А нима самият той всеки ден не бездейства? Хийоши се чувствуваше като изоставен.