Ейджи Йошикава - Тайко

— Имаш ли нещо за един беден монах? Или си твърде зает с мисли за следващото си ядене?

— Не — Хийоши се канеше да му се присмее, но като знаеше колко суров може да е животът на странника, наместо това предложи да му донесе храна, ако е гладен и лекарство, ако е болен.

Мъжът поклати глава, вдигна поглед към Хийоши и се засмя.

— Е, няма ли все пак да седнеш?

— Благодаря, предпочитам да стоя прав. Какво си намислил?

— Ти на служба ли си тук?

— Всъщност не — поклати глава Хийоши. — Дават ми храна, но не се числя към домакинството.

— Хм… В пристройката ли работиш или в голямата къща?

— Мета градината.

— Пазач на вътрешната градина, а? Трябва да си един от любимците на Господаря Короку.

— Няма откъде да знам.

— Той сега у дома ли си е?

— Излезе.

— Срамота — промърмори монахът. Изглеждаше разочарован. — Ще се върне ли днес?

Хийоши си помисли, че в човека има нещо подозрително, поколеба се и реши, че ще е най-добре внимателно да подбира отговорите си.

— Ще се върне ли? — попита мъжът отново.

Хийоши рече:

— Обзалагам се, че си самурай. Ако не си нищо повече от монах, трябва наистина да си нов в занаята.

Стреснат, мъжът впери напрегнато очи в момчето. Накрая попита:

— Защо мислиш, че съм или самурай, или нов?

— Очевидно е — отвърна небрежно Хийоши. — Макар кожата ти да е загоряла, пръстите ти са бели от обратната страна, а ушите ти са доста чисти. А за това дали си самурай — седиш като войник с кръстосани крака на рогозката, като че все още носиш оръжие. Някой просяк или монах щеше да се приведе и да се прегърби напред. Просто е, нали?

— Хм… прав си — Мъжът се изправи от рогозката, без дори за миг да сваля очи от Хийоши. — Много остър поглед имаш. През много гранични стражи и постове във вражеска земя съм минавал и никой досега не се е залавял за мене.

— На този свят има колкото мъдреци, толкова и глупаци, не съм ли прав? Както и да е, какво искаш ти от господаря ми?

Мъжът сниши глас:

— Истината е, че идвам от Мино.

— Мино ли?

— Ако споменеш името Намба Найки, служител на Сайто Досан, господарят Короку ще разбере за какво става дума. Исках да го видя и да си тръгна бързо, без никой да разбере, но щом не е тук, няма какво да се прави. По-добре да ида през деня до селото и довечера да се върна обратно. Ако се върне, предай му насаме каквото ти казах.

Найки тръгна да се отдалечава. Хийоши обаче го повика обратно с думите:

— Излъгах.

— А?

— Че го няма. Казах така, понеже не знаех кой си. Той е на поляната за езда.

— А, значи все пак си е тук.

— Да. Ще те заведа при него.

— Доста си хитър, а?

— В един дом на воини е съвсем естествено човек да бъде предпазлив. Значи ли това, че хората от Мино намират това за толкова необичайно?

— Не, не го намираме! — отвърна Найки с раздразнение.

Като тръгнаха покрай рова, те пресякоха зеленчуковите лехи, поеха по пътеката, която вървеше зад гората и стигнаха до широката поляна за езда.

Земята бе суха и към небето се вдигаше прах. Хората на Хачисука се упражняваха усърдно. Те не се занимаваха само с езда. При една от обиколките се приближиха стреме до стреме и си заразменяха удари с криви дъски, сякаш участваха в действително сражение.

— Изчакай тук — заръча Хийоши на Найки.

Короку, свършил да наблюдава учението, избърса потта от челото си и отиде до малката къщичка за почивка да пийне нещо.

— Малко гореща вода, господине?

Хийоши отля гореща вода с черпака и я поразреди, за да стане по-хладка. Взе чашата и като коленичи, я постави пред походното столче на Короку. После се примъкна по-наблизо и прошепна:

— Тайно е дошъл вестоносец от Мино. Да го доведа ли тук? Или вие ще излезете при него?

— От Мино ли? — Короку на мига се изправи. — Води ме. Маймунке. Къде точно го остави?

— На другия край на гората.

Между рода Сайто от Мино и Хачисука нямаше официален договор, но с таен съюз те от много години бяха обвързани да си помагат взаимно в тежки моменти. В замяна Хачисука получаваха от Мино добро ежегодно възнаграждение.

Короку беше обграден от могъщи съседи — Ода от Овари, Токугава от Микава и Имагава от Суруга, но никога не беше приемал върховенството на нито един от тях. Дължеше независимостта си на бдителното око на повелителя на крепостта Инабаяма, Сайто Досан. Земите им бяха раздалечени една от друга и причината, по която Хачисука и Сайто бяха влезли в такъв съюз, не бе ясна.

Един от разказите гласеше, че Масатоши, предшественикът на Короку, бил спасил пред дома на рода Хачисука един заплашен от смърт човек. На вид онзи бил странстващ воин, обвързан със строгите правила на бойните изкуства. Масатоши го съжалил, взел го при себе си и му осигурил най-добрите лекарски грижи. След като мъжът се възстановил, Масатоши му дал дори малко пари за из път.