Ейджи Йошикава - Мусаши

— Такуан, това няма никакъв смисъл.

— Ако верските учения бяха просто с най-обикновен смисъл, тогава нямаше да имаме нужда от пророците, за да ни ги предават.

— Ти пак твоята си знаеш и изопачаваш всичко, както на теб ти изнася!

— Типична забележка на жена. Защо ме нападаш лично?

Тя отново спря да коси със сърпа, а на лицето й се четеше безкрайна досада.

— Хайде стига, Такуан. Днес нямам настроение за това.

— Мълчи, жено!

— Ти си този, който само говори.

Такуан затвори очи, сякаш да я призове към търпение.

— Нека се опитам да ти обясня. Когато Буда бил млад, той седял под свещеното смокиново дърво, където женските демони ден и нощ го съблазнявали. Естествено, не си е създал добро мнение за жените. Но дори и така да е, бидейки всеопрощаващ, на времето си той взел и няколко жени-послушници.

— Защото е помъдрял или е изкуфял?

— Не богохулствай! — остро я предупреди той. — А не забравяй и Бодхисатвата Нагарджуна, който мразел — искам да кажа, страхувал се от жените точно колкото и Буда. Дори и той стигна чак дотам, че да похвали четири вида жени: послушните сестри, любящите куртизанки, добрите майки и покорните слугини. Неведнъж превъзнасял добродетелите им и съветвал мъжете такива жени да си взимат за съпруги.

— Послушни сестри, любящи куртизанки, добри майки и покорни слугини… виждам, че сте измислили всичко в изгода на мъжете.

— Е, това е съвсем естествено, нали? В древна Индия мъжете са били почитани повече, а жените — по-малко дори в сравнение с Япония. Както и да е, бих искал да чуеш съвета, който Нагарджуна дава на жените.

— Какъв съвет?

— Той казва: „Жено, омъжи се не за мъж…“

— Това е смешно!

— Остави ме да довърша. Той казва: „Жено, омъжи се за истината.“

Оцу го погледна недоумяващо.

— Не разбираш ли? — попита той и махна с ръка. — „Омъжи се за истината“ означава, че ти не трябва да се увличаш по смъртното, а трябва да търсиш вечното.

— Но, Такуан — нетърпеливо попита Оцу, — какво е „истината“?

Такуан отпусна две ръце и погледна към земята.

— Сега като се замисля — рече той унесено, — и аз самият не съм много сигурен.

Оцу избухна в смях, но Такуан не й обърна внимание.

— Едно нещо знам със сигурност. Ако се приложи за твоя живот, да се омъжиш за правдата ще рече, че не трябва да мислиш да заминеш в града и там да родиш слаби, изнежени деца. Трябва да останеш на село, там, където принадлежиш, и вместо това да отгледаш добро и здраво потомство.

Оцу нетърпеливо вдигна сърпа.

— Такуан — сряза го тя, вече извън търпение, — ти тук да ми помагаш да берем цветя ли дойде или не?

— Разбира се. Затова съм тук.

— В такъв случай, престани да опяваш и грабвай този сърп.

— Добре, щом наистина не искаш духовните ми напътствия, няма да ти ги натрапвам — рече той, като се преструваше на засегнат.

— Докато ти се занимаваш с работата, аз ще изтичам до къщата на Огин да видя дали е свършила обито, което трябва да нося утре.

— Огин? Сестрата на Такедзо? Срещал съм я, нали? Тя не идва ли веднъж с теб в храма? — той пусна сърпа. — Ще дойда с теб.

— В този вид?

Такуан се престори, че не я е чул.

— Тя сигурно ще ни предложи чай. Умирам от жажда.

Съвсем отпаднала от спора с монаха, Оцу кимна леко и двамата заедно тръгнаха по речния бряг.

Огин беше двайсет и пет годишна жена, смятана вече не в разцвета на младостта, но в никакъв случай не беше грозна. Макар че името, с което се ползваше брат й, донякъде отблъскваше нейните обожатели, тя не страдаше от липса на предложения. Уравновесеният й нрав и доброто й възпитание веднага се забелязваха от всеки. Беше отхвърлила всички предложения досега поради единствената причина, че искаше още известно време да се погрижи за своя малък брат.

Къщата, в която живееше, беше построена от баща им, Мунисай, когато отговаряше за военното обучение на рода Шимен.

Като награда за отличната си служба той бе удостоен с честта и привилегията да приеме името Шимен. Надвиснала над реката, къщата беше заобиколена от висока пръстена ограда на каменна основа и беше твърде голяма за нуждите на един обикновен самурай от областите. Макар и някога внушителна, сега тя беше грохнала. От покрива бяха покарали диви ириси, а оградата на доджото, където някога Мунисай преподаваше бойни изкуства, бе цялата омазана с бели лястовичи изпражнения.

Мунисай изпадна в немилост, изгуби положението си и умря като беден човек, нещо нерядко във време на смут. Скоро след смъртта му неговите слуги напуснаха, но тъй като всички бяха родом от Миямото, много от тях продължаваха да се отбиват. В такива случаи те носеха пресни плодове, чистеха неизползваните стаи, пълнеха съдовете за вода, метяха пътеката и по безброй други начини помагаха да се поддържа старата къща. Освен това и си говореха сладко с Мунисаевата щерка.