Ейджи Йошикава - Мусаши

Матахачи се обърна по гръб и погледна към небето.

— След като вече сме го решили, искам да тръгваме. Изведнъж осъзнах колко много ми липсва Оцу и колко много искам да я видя. Погледни там горе! Онзи облак там, който изглежда точно като нейния профил. Виж! Онази част е точно като косата й, след като я е измила.

Матахачи риташе с крака в земята и сочеше небето. Такедзо следеше с поглед отдалечаващата се фигура на коня, който току-що бе пуснал. Като много от скитниците, които живеят по полята, дивите коне му се струваха добродушни създания. На раздяла те не искат нищо; просто тихо изчезват някъде сами.

Акеми ги повика от къщата за вечеря. Те се изправиха.

— Тичай! — извика Такедзо.

— Ти гониш! — допълни Матахачи.

Акеми плесна с ръце от радост, когато двамата един след друг се втурнаха през високата трева, оставяйки гъста прашна диря след себе си.

След вечеря Акеми се натъжи. Току-що беше научила, че двамата мъже са решили да се връщат у дома. Весело беше да са в къщата й и тя искаше това да продължи вечно.

— Глупачка! — сгълча я майка й. — Защо тъжиш толкова?

Око си слагаше грима все така старателно както винаги и докато се караше на момичето, се вгледа в Такедзовото отражение в огледалото. Той улови погледа й и внезапно си припомни силния аромат на нейната коса в нощта, когато се промъкна в стаята му.

Матахачи, свалил голямата стъкленица със саке от една полица, тупна до Такедзо и, сякаш той е господарят на къщата, се зае да пълни малка манерка. Тъй като това беше последната им нощ заедно, възнамеряваха да се напият до насита. Око изглежда полагаше особени грижи за лицето си.

— Да не оставим и една капка неизпита! — рече тя. — Няма смисъл да го оставяме тук на плъховете.

— Или червеите! — обади се Матахачи.

Без време опразниха три големи стъкленици. Око се облегна на Матахачи и започна да го гали така, че Такедзо извърна глава от неудобство.

— Аз… аз… не мога да вървя — бръщолевеше пияна Око.

Матахачи я придружи до постелката, а главата й тежко се опираше на рамото му. Веднъж стигнала дотам, тя се обърна към Такедзо и каза злобно:

— А ти, Такедзо, ти си спи там сам. Ти обичаш да спиш сам. Не е ли така?

Без нито дума той легна там, където беше. Беше много пиян, а и бе прекалено късно.

Когато се събуди, вече бе ден. В мига, в който отвори очи, усети нещо, което му подсказа, че къщата е празна. Нещата, които Око и Акеми бяха събрали предишния ден за пътуването, бяха изчезнали. Нямаше дрехи, нямаше сандали… нямаше го и Матахачи.

Извика, но отговор не последва, нито пък го очакваше. Една празна къща има особено излъчване. Нямаше никой нито на двора, нито зад къщата, нито в навеса за дърва. Единствената следа от предишните обитатели беше един яркочервен гребен, оставен до чучура на чешмата.

— Матахачи е свиня! — помисли си той.

Помириса гребена и си припомни как Око се беше опитала да го прелъсти неотдавна.

— Това — помисли си, — е нещото, което погуби Матахачи.

Самата мисъл го накара да закипи от гняв.

— Глупак! — извика той на глас. — Ами Оцу? Какво смяташ да правиш с нея? Не беше ли изоставяна достатъчно много пъти вече, прасе такова?

Стъпка евтиния гребен под краката си. Щеше му се да завие от ярост, не заради себе си, а от съжаление за Оцу. Толкова ясно си представяше как чака в селото.

Докато седеше неутешим в кухнята, дивият кон надникна равнодушно през вратата. Като разбра, че Такедзо няма да го погали по ноздрите, той се отдалечи към мивката и се зае мързеливо да лиже няколко полепнали по нея зърна ориз.

През 17 век пътят през Мимасака беше нещо като главна транспортна артерия. Той тръгваше от Тацуно в областта Харима и се виеше през местност, пословично известна като „низ планини“. Също като коловете, бележещи границата между Мимасака и Харима, пътят следваше привидно безкрайна редица от хребети. Пътниците, излизащи от прохода Накаяма, се озоваваха над долината на река Айда, където, често пъти за тяхна изненада, виждаха доста голямо село.

В действителност Миямото беше по-скоро куп разпръснати селца, отколкото истинско село. Една група къщи лежеше по продължението на реката, друга се беше сгушила още по-нагоре по хълмовете, а трета стоеше насред равните поля, които бяха каменисти и следователно — трудни за оране. Общо взето, за село от онова време броят на къщите бе внушителен.

До преди около година господарят Шимен от Ига беше държал хора в една крепост на не повече от час път нагоре по реката — малка в сравнение с останалите крепости, тя все пак привличаше постоянен поток занаятчии и търговци. Още по на север се намираха сребърните рудници Шикодзака, сега вече поизчерпани, но примамвали някога работници от близо и далеч.