Ейджи Йошикава - Мусаши

И двамата бяха омазани в кръв и доволни като двойка добре нахранени котенца. Като бъбреха щастливо, те се насочиха към лампата, която светеше в далечината — Такедзо с кървавата си пръчка, Матахачи — със своята кървава сабя.

Един безстопанствен кон пъхна глава през прозореца и огледа къщата. Пръхтенето му събуди двамата спящи. Като изруга животното, Такедзо го перна леко по носа. Матахачи се протегна, прозина се и отбеляза колко добре е спал.

— Слънцето е вече доста високо — каза Такедзо.

— Мислиш, че е следобед ли?

— Не може да бъде!

След здравия сън събитията от предишната нощ бяха напълно забравени. За тези двамата съществуваше само днес и утре.

Такедзо изтича зад къщата и се разсъблече до кръста. Наведе се до чистия, хладен планински поток и наплиска лицето, намокри косата и изми гърдите и гърба си. Погледна нагоре и вдиша дълбоко няколко пъти, сякаш се опитваше да погълне слънчевата светлина и всичкия въздух на небето. Матахачи влезе сънливо в стаята с огнището, където поздрави весело Око и Акеми.

— Е, защо двете прекрасни дами сте с такива кисели лица?

— Наистина ли?

— Да, определено. Изглеждате така, сякаш и двете сте в траур. Защо сте толкова мрачни? Ние убихме убиеца на мъжа ти и така хубаво натупахме хората му, че скоро няма да го забравят.

Не беше трудно да се проумее учудването на Матахачи. Той си мислеше, че вдовицата и дъщеря й ще се зарадват на новината за смъртта на Тема. Всъщност, предишната нощ, когато за пръв път чу за това, Акеми заръкопляска с ръце от радост. Но Око отпърво изглеждаше обезпокоена, а днес, прегърбена унило до огъня, бе даже по-зле на вид.

— Какво ти е? — попита той, докато си мислеше, че тя е жената, на която е най-трудно да се угоди на тоя свят.

„Ама че благодарност!“, помисли си още, отпи от горчивия чай, който Акеми му беше сипала и приклекна на земята. Око се усмихна изнурено, със завист към младите, които не знаят как върви светът.

— Матахачи — уморено каза тя. — Ти явно не разбираш. Тема имаше стотици поддръжници.

— Естествено. Негодниците като него винаги имат. Ние не се страхуваме от хората, които следват такива като него. Щом можахме да убием него, тогава защо да се боим от по-дребните риби? Ако се опитат да ни нападнат, Такедзо и аз просто ще…

— … просто няма нищо да направите! — прекъсна го Око.

Матахачи сви рамене и попита:

— Кой казва това? Докарай колкото искаш от тях! Те не са нищо друго, освен купчина червеи. Или си мислиш, че Такедзо и аз сме страхливци и че просто ще се измъкнем на пръсти и ще избягаме? За какви ни вземаш?

— Вие не сте страхливци, но сте деца! Дори и за мен. Тема има по-млад брат, на име Цуджикадзе Кохеи, и ако той тръгне след вас, и двамата заедно нищо няма да може да сторите срещу него!

Това не бяха от приказките, които Матахачи особено обичаше да слуша, но докато Око говореше, започна да си мисли, че тя може би има право. Цуджикадзе Кохеи очевидно има голяма група последователи около Ясугава в Кисо и не само това: той е голям майстор на бойните изкуства и необикновено умел в това да изненадва противниците си. Дотук никой, за когото Кохеи на всеослушание е обявил, че ще го убие, не е доживял спокойно живота си. За логиката на Матахачи, едно беше човек да те нападне на открито, а съвсем друго — ако се нахвърли отгоре ти, докато дълбоко спиш.

— Това ми е слабото място — призна той. — Спя като пън.

Докато седеше, стиснал брадичка и мислеше, Око стигна до извода, че не им остава нищо друго, освен да изоставят къщата и сегашния си начин на живот и да заминат някъде надалеч. Тя попита Матахачи какво ще правят двамата с Такедзо.

— Ще го обсъдя с него — отвърна Матахачи. — Чудя се къде ли е отишъл.

Той излезе навън и се озърна, но не го видя никъде наоколо. След известно време закри очи, вгледа се в далечината и съзря Такедзо да язди в подножието на планината неоседлания безстопанствен кон, който ги беше събудил с цвиленето си.

„Нищо не го тревожи на тоя свят“, помисли си Матахачи, леко сърдит и със завист. Сви ръце пред устата си и извика:

— Ей, ти! Върни се! Трябва да поговорим.

Малко по-късно лежаха заедно на тревата, преживяха стръкчета и обсъждаха какво да правят по-нататък.

— Значи мислиш, че трябва да си вървим вкъщи? — каза Матахачи.

— Да, така мисля. Не можем вечно да останем при тези две жени.

— Не, предполагам, че не можем.

— Не обичам жените.

Поне за това Такедзо беше сигурен.

— Добре. Да тръгваме тогава.