Ейджи Йошикава - Мусаши

Когато Огин, която шиеше в една от вътрешните стаи, чу да се отваря задната врата, тя естествено предположи, че е някой от тези бивши прислужници. Потънала в работата си, жената подскочи, когато Оцу я поздрави.

— О! Ти ли си! Изплаши ме. Тъкмо довършвам обито ти. Нали ще ти трябва за церемонията утре?

— Да. Огин, искам да ти благодаря за всичко, което правиш. Трябваше сама да си го ушия, но в храма имаше толкова много работа, никога нямаше да ми стигне времето.

— Радвам се, че мога да помогна. Имам повече време, отколкото ми трябва. Ако не съм заета с нещо, се замислям за нерадостни неща.

Оцу вдигна глава и зърна домашния олтар. На него, в малка чинийка, трептеше свещ. На неясната светлина от нея тя видя два тъмни, внимателно изрисувани надписа. Бяха залепени на дъсчици, а пред тях бяха положени вода и цветя:

На покойния Шимен Такедзо, 17 годишен.

На покойния Хониден Матахачи, същата възраст.

— Огин — разтревожено каза Оцу. — Получила ли си вест, че са убити?

— Ами, не… Но какво друго да мислим? Приела съм го. Сигурна съм, че са намерили смъртта си при Секигахара.

Оцу яростно заклати глава.

— Не казвай това! Ще донесе нещастие! Те не са мъртви, не са! Знам, че в скоро време ще се появят.

Огин погледна ръкоделието си.

— Сънуваш ли Матахачи? — меко попита тя.

— Да, непрекъснато. Защо?

— Това доказва, че е мъртъв. Аз не сънувам нищо друго, освен брат си.

— Огин, не говори така! — Оцу се втурна към олтара и откъсна надписите от дъските им. — Ще махна тези неща. Те просто сами ще докарат най-лошото.

Докато гасеше свещта, по лицето й се стекоха сълзи. Това не я задоволи и тя сграбчи цветята и купата с вода и се втурна през съседната стая на терасата, където метна цветята колкото можа по-надалеч и изля водата през парапета. Тя се изсипа точно върху главата на Такуан, който клечеше на земята долу.

— А-ай-й! Студено е! — изпищя той, като подскочи и опита да си изсуши главата с края на парцала, с който се беше увил. — Какво правиш? Дойдох тук за чаша чай, а не за баня!

Оцу започна да се смее, докато от очите й не избликнаха нови сълзи, сълзи на веселие.

— Съжалявам, Такуан. Наистина. Не те видях.

За извинение тя му донесе чая, който той чакаше. Когато пак влезе вътре, Огин, загледана втренчено към терасата, попита:

— Кой е този?

— Странстващият монах, който живее сега в храма. Онзи мръсният! Срещна го един ден с мен, спомняш ли си? Лежеше по корем на слънцето, стиснал главата си с ръце и гледаше в земята. Когато го попитахме какво прави, той каза, че въшките му имали състезание по борба. Каза, че ги е обучил да го забавляват.

— О, той ли!

— Да, той. Казва се Такуан Сохо.

— Странен е.

— Това е меко казано.

— Какво е това, в което е облечен? Не ми прилича на свещеническа роба.

— Не е. Това е чувал.

— Чувал ли? Особняк. На колко е години?

— Казва, че е на трийсет и една, но понякога се чувствам като по-възрастната му сестра, толкова е глуповат. Един от свещениците ми каза, че въпреки външния вид той е отличен монах.

— Предполагам, че е възможно. Не можеш винаги да съдиш за хората по външността им. Откъде е?

— Роден е в областта Таджима и започнал да се обучава за свещеник на десет години. После, около четири години по-късно, влязъл в храма на дзен-ордена Риндзаи. След като напуснал, станал последовател на някакъв учен свещеник от Дайтокуджи и пътувал с него до Киото и Нара. По-късно е учил при Гудо от Миошинджи, Ито от Сенан и цял куп други известни свети мъже. Прекарал е ужасно много време в учене!

— Може би затова има нещо различно в него.

— В Нансоджи го направили платен свещеник — додаде Оцу — и с указ на императора е бил назначен за игумен на Дайтокуджи. Никога от никого не съм научила защо, а и той никога не говори за миналото си, но поради някаква причина избягал оттам само след три дни.

Огин поклати глава.

Оцу продължи:

— Казват, че известни военачалници като Хосокава и благородници като Карасумару много пъти се опитвали да го придумат да се задържи едно място. Дори предложили да построят за него храм и да дарят пари за поддържането му, но него просто не го е грижа за такова нещо. Казва, че предпочита да скита по селата като просяк и само въшките да са му дружина. Мисля, че е сигурно малко смахнат.

— Може от негова гледна точка ние да не сме наред.

— Той точно това и казва!

— Колко дълго ще остане тук?

— Няма как да разбереш. Той има навика да се появява един ден и на следващия да изчезва.