Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Защо бързаш толкоз, олум, защо се мориш? — обърна се той бащински към него. — Ранко е още, няма работа. Е, що каза баба ти Гергевица?

— Каза, че ще заколи.

— Арно, арно. Направи ми едно кафе, Танасчо.

В кръчмата влезе Танко Бората. Той се поспря, оздрави, след туй отиде и седна по-навътре, срещу една малка кръгла масичка.

— Как си, Танко, живо-здраво ли си? — попита го Арнаутина.

— Добре съм, дядо Герге.

— Дай боже, дай боже.

Арнаутина познаваше добре Танка. Ако той е дошел в кръчмата значи, решил е да се напие. Така правеше той винаги. Ще се изгуби — петнайсет, двайсет деня, цял месец, не се вижда, — и току ще доде, ще стои цял ден и тъй ще се напие, че когато тръгне да си отива, започва да се кандилка от дувар до дувар, а децата викат подире му: „Танко Бората! Дето гони хората!“ Но сега Танко изглеждаше много хрисим, дори някак скръбно замислен, пък и докато е таврез, не обичаше да приказва. При все туй Арнаутина беше толкози добре разположен, че се реши да му заговори още веднъж:

— Какво ще кажеш, Танко? Дали ще вали?

— Ако рече господ, ще вали — каза Танко и веднага извика: — Танасе! Я ми дай едно шишенце!

Танас донесе шишенце с ракия, чаша с вода, друга малка чаша. Танко взе само шишенцето, дигна го и го изпи наведнъж, без да се намръщи, като да беше вода. След туй поглади дългите си руси мустаци, извади табакерката си и започна да си прави цигара.

Вън се зачу глъчка, идеха няколко души наведнъж. На стълбите под прозорците те се спряха, спряха са и на чардака пред вратата. И макар единият от тях, кметският наместник Трифун, да беше влязъл вече с единия си крак, другите още стояха вън и все гълчаха. Най-после влязоха и те — Деню, Марин Вълчев, брат на Иван Вълчев, и Слав Караиванов. И тримата, както и Трифун, бяха от по-първите и по-заможни селяни. Те заградиха една маса, седнаха и все се разправяха. Танко ги погледна насмешливо, мръдна рунтавите си мустаци и извика:

— Танасе! Я дай още едно шишенце!

— Аз ти казвам, че списъка ти не е верен — говореше Деню, пълен и червен, около шейсетгодишен. — Списък ли е туй? — Пачавра. Де имам аз толкоз овци? Овците ми дваж повече са писани.

— Как тъй бе, бай Деньо — викаше Трифун. — Списъка не съм го правил аз, списъка е от общината.

— Какво има? Какво се карате? — попита Арнаутина.

— За мерата бе, дядо Герге. Гледаме кой колко добитък има, та да видим колко ниви ще трябва да остави всеки за угар. Всеки оре, дето завърне. Ами че, ако изорем цялата мера, де ще пасе добитъка ни?

При тия думи на Трифуна Танко пак мръдна мустаците си и поклати глава, като че искаше да каже: „И от туй нищо няма да излезе!“ Но Арнаутина, който имаше много добитък и много ниви, разбра, че работата е важна, тури си очилата и взе списъка. Но Трифун го грабна от ръката му и започна да го чете. До второто или третото име всички мълчаха и произнасяха по едно „хъ, хъ“, но на четвъртото име пак се скараха. И от всички уж най-малко говореше Деню, а най-много той ядосваше кмета.

— Бе, бай Деньо, ти какъв човек си! — викаше отчаяно Трифун. — Не мога веке… Не ща. Ще ида в общината и си давам оставката. С таквиз дебели глави аз не мога да се разправям.

— Дебели глави… Има ли по-дебела глава от твойта? — каза Деню и стана още по-червен.

Изведнъж Арнаутина хвърли списъка и сне очилата си.

— Що? Тъй ли управляваш, кмете, а, тъй ли? Седумстотин и четирийсе овци! Кой ти ги е казал, че са толкоз? Моя зет ли, Петър ли? А знаеш ли, че половината са чужди? Кмета, а? Кмет… Или ще речеш: той, дядо Герги, носи. Що? Ме сметаш за будала?

— Чакай бе, дядо Герге, не е тъй — викаше Трифун. — Ела, ела тук…

Пак се наведоха над списъка и пак се скараха. Никой не забеляза, че на вратата беше се спрял Иван Вълчев, а до него — един висок гражданин, с черна брада. Иван сочеше с очи и с пръст селяните един подир други и нещо шепнеше, а високият човек — той беше Гороломов — слушаше и поклащаше глава. Иван посочи и към Танка, Гороломов погледна и него и пак кимна с глава. Сам Танко не забеляза нищо, защото, след като му беше омръзнало да слуша кавгата на чорбаджиите, гледаше пред себе си и нещо си мислеше. Гороломов пристъпи и влезе в кръчмата. Той беше се подокарал и изчистил, по намокрената му коса още личеше отгде в минал гребенът. Чантата си държеше под мишница.

— Добър ден! — гръмко и троснато поздрави той.

Селяните се обърнаха.

— Добър ден, г-н кмете! — Гороломов протегна ръка, здрависа се с Трифуна, а след туй наред с всички: — Добър ден, бай Деньо! Добър ден, бай Марине, бай Славе! Добър ден и на тебе, дядо Герге, как си?