Йордан Йовков - Сините минзухари

Немият разправяше това на своя чуден, изразителен език, който домашните му тъй добре разбираха. Но това не беше вече за първи път. И както по-рано, те се засмяха и зашегуваха. Защо бърза толкова? Има време: нека и тази година да мине, ще го оженят. И за Русана, непременно за Русана. И всички весело се разсмяха пак…

Немият мълчеше. Той гледаше ту баща си, ту другите. В очите му разгаряше безутешна, неизразима скръб. Не, никой не го обича него, никой не се загрижва за него. Дали те го смятат за свой син, за брат? Защо и те се смеят с него, както правят всички в село, когато го срещаха по пътищата. Той искаше да каже нещо, но се спря, разплака се и бързо излезе навън…

Веднага всички замълчаха след него, гледаха засрамено пред себе си, не смеейки да се погледнат. Една и съща скръб като камък легна на душите им. А старата майка, все още скръстила ръце пред огъня, тихо зарони сълзи.

И в тая дълбока, няма тишина екна силен, страшен гръм. Менците продължително прозвънтяха. Една минута всички учудено и плахо се гледаха с разширени от ужас очи…

— Ах, боже… Уби се той, уби се… — застена майката.

Донесоха фенер и дълго не можаха да го запалят с треперещите си ръце. Гърмежът дойде откъм кариерата на немия. Там вече се затекоха братята му. А след тях, полюлявайки се като пияни, с мъка възлизаха нагоре към върха старият баща и ридаещата майка. Мъждеещият фенер хвърляше бледни шипове светлина и правеше нощта около тях още по-черна и по-тъмна.

Те стигнаха до кариерата. Прави и замислени чакаха вече там братята на немия. Няма никакво съмнение, той се е убил. Ето те намериха дрехите, шапката му. После всички бързо се затекоха за лопата. С немощни, треперещи ръце старецът почна да разхвърля тежките, големи камъни, а клетата майка, превита на колене пред мъждеещия фенер, глухо зарида…

Но ето чуват се стъпки: немият. Сякаш възкръснал из земята, в която го мислеха заровен, той откри в слабата светлина на фенера бледното си и мокро от сълзи лице. Лудо го запрегръща майката, старецът през сълзи го хокаше.

А всичко това немият нарочно бе направил. Той беше разкъртил с барут скалата, остави дрехите и шапката си да помислят, че е убит, а то й се скри наблизо и искаше да се увери само дали ще заплачат, ще заскърбят за него. И той вида: плакаха за него, обичаха го. Но нему е пак болно и мъчно. Обичат го, а молбата му, а Русана… С мъка той се отскубна от прегръдките на майка си и бързо се изгуби в мрака на нощта…

Минаха се есенните дни, дойде зимата и снегът. Отдавна вече прецъфтяха и последните димитровчета, а кокичетата се криеха още дълбоко в земята. На стрехите и на голите черни клони на дърветата лежеше мокър, тежък сняг. Немият не се показваше никъде. Рядко излизаше и на чешмата. А една заран в малкото тихо село се разчу, че Русана се е сгодила и ще се жени. Отново хората си спомниха за немия и заговориха за него. А той съвсем се изгуби, сякаш забягна в далечна страна. Една нощ само пазачите го намериха, отчаян и разплакан, да забива ножа си в пътните врата на Русаниния годеник. Заведоха го с мъка в къщи.

После, в дните на сватбата, се случи и друго. Една сутрин над пресния сняг, навалял през нощта, към чешмата се показа зеещ, черен ров: немият тайно беше развалил Русаниния път. Купчини черни камъни бяха разхвърляни на всички страни, а червеният пясък беше обагрил като с кръв белия сняг. Като че ли в тази зимна нощ оттука бе преминал незнаен страдалец с дълбока, зееща рана…

Русана, вече млада булка, отиваше с пременените, весели зълви за вода. Тя видя тия черни, зинали ями, сякаш гробове, готови да погълнат най-скъпи мъртъвци. Сякаш нещо от душата й щеше да се откъсне и да умре. Тя виждаше хубавия есенен ден, облян в слънце, желтите дюли, увиснали над белия, каменен зид. Виждаше немия, неговите кротки, хубави очи, пълни с такава молба, когато й подаваше китката сини минзухари. Каква голяма обич е пълнела неговото бедно сърце! Но Бог вижда и знае: обичаше го и тя…

Отново немият тихо и незабелязано заработи в кариерата си. Сякаш му беше дошла оная неземна сила, за която той мечтаеше някога: яростно забиваше лоста, къртеше, копаеше. И в земята се откриваше все по-голяма и по-дълбока яма. Изглеждаше, че той се грижеше повече за тая яма, отколкото за камъните. Питаха го за това. Тогава той скръстваше ръце, затваряше очи и с една тъжна усмивка показваше как би легнал в тая дълбока яма…

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Даниела Добрева