Йордан Йовков - Баща и син

Матаке от Преселци, един от най-богатите селяни по тия места, се връщаше от Балчик, дето беше ходил на скеля. Като навлезе в къра и зад него се скриха и морето, тъмно като облак, и градът с белите си като вар баири, той свали калпака си, за да го лъхне ведрината, и въздъхна издълбоко, като че снеха от шията му въже. Не обичаше той тия тесни градски улици с нажежени калдъръми, тая блъсканица и тая неразбория около мазите по крайбрежието, дето сред жегата като в пещ горяха хора и добитък. Всичко това сега беше далеч и Матаке остави конете да вървят полека, за да си отдъхне и да посъбере мислите си.

Но скоро той разбра, че и тука трябваше да внимава и да държи здраво юздите в ръцете си, защото всяка каруца, която издрънчаваше отзад и искаше да го задмине, подплашваше конете му, изведнъж те грабваха каруцата и искаха да бягат. „Виж го ти моя непрокопсаник — мислеше си Матаке, като опъваше юздите, за да спре силните коне, — ето още с какво се занимавал той — правел кушии човекът. Затуй конете са тъй наплашени!“

Лудориите на сина му бяха го накарали да развали навиците си и да дойде сам в града. Преди няколко дни син му се върна от града и като му поиска парите от продадената храна, той му каза, че го срещнали разбойници и го обрали. Хубава работа! Че есенно време, когато тръгваха хора по скеля, излизаха разбойници и ставаха обири — това беше вярно. Но Матаке се усъмни, защото видя как син му не смееше да го погледне в очите и как повече мълчи, гледа в земята и мисли. Друго имаше тука. Неведнъж Матаке беше забелязал, че когато син му товареше за скеля и сипеше пълните шиници в колата, сипеше ги все препълнени, с педя връх — жито като огън. На търговеца той даваше шиниците не с връх, а гладко изравнени с ръка. Къде отиваха тогава парите от лишното жито? Не бяха малко пари. А на Матаке не му беше толкоз за парите — пари той имаше, — а се боеше, че момъкът е тръгнал по лош път. Дървото трябваше да се изправя, докато е младо.

Матаке искаше да изпита тая работа изтънко, без да бърза. Но веднъж, като видя как син му пак изсипва препълнени шиници в колата, и то с върхове големи като никога, той се разсърди, развика се и макар да не беше се готвил за път, поиска шубата си и замина сам.

В града той нито попита на каква цена върви житото. Даде мостра на кърджията си, на Михаля, и когато изпразни колата и тегли на хана, първата му работа беше да разпита Темелка ханджията. Темелко не му каза нищо. Тогава Матаке тръгна из града по бакали, по кафенета и по търговци — навред, дето познаваха и него, и сина му. Разпитва отдалеч, предпазливо, отваря приказка за обири по пътищата, гледа, слуша: никой нищо не му каза. Не чакаше хвалби за сина си, а само хвалби чу за него. „Зарад богатството и зарад името ми — помисли си той, — всички са си плюли в устата и ме лъжат!“

Затуй, когато се върна в хана, готов да припадне от горещината, той се нахвърли пак върху Темелка.

— Бай Матаке — оправдаваше се ханджията, — кокошката пие вода и бога гледа. Мислиш ли, че зарад интерес ще зема да те лъжа? Казах ти: син ти, Матея, си гледа работата момчето. Нито съм видял нещо, нито съм чул. Къде ще ходи? Че той не се сдържа в града, щом продаде, и хайде — да го няма. Казвал съм му: „Почакай бе, Матея, нека си починат конете, има време.“ Той не чака, отива си…

Матаке не вярваше, но нямаше какво да каже. „Лисицата все ще влезе в клопката“ — мислеше си той и беше уверен, че тук се крие друго нещо. Както си мислеше тъй, той забеляза, че е близо до Иланлъшката гора, която, макар да беше малка и рядка гора, все пак беше опасно място и тъкмо тук ставаха обирите, Матаке се поогледа, видя, че е сам, и шибна конете. Малко по малко обзе го такъв страх, че той от чисто сърце повярва, че син му е обран тук, в Иланлъшката гора. Той се успокои чак когато излезе на другия край на гората. Искаше пак да се рови и да чопли в мислите си, но беше уморен и тъй като беше сам из пътя, пусна конете полека и задряма. След малко, без да усети, заспа.

А конете продължаваха да си вървят бавно, спокойно. На едно място те се отбиха от истинския път, поеха по други настрана, но Матаке все спеше. Конете вървяха още доста време. Изведнъж колата спря и стреснат от туй, Матаке се събуди. Като всеки човек, който се пробужда от сън, той не позна де е. Видя някакво голямо здание с големи дувари, които никога не беше виждал в живота си. Конете стояха като заковани. Една млада жена го гледаше и се смееше.

— Кое е туй село? — попита Матаке и също се засмя. — Аз се обърках.