Йордан Йовков - Баща и син

— Селото е насреща — каза жената. — Тук е ханът, Антимовският хан. Че слезни де, имаме всичко, заповядайте!

„Конете знаят пътя!“ — помисли си Матаке, но бързаше да влезе в хана и не се спря на тая мисъл. Той разпрегна конете и влезе в кръчмата тежко, прилично, както отговаряше на името и богатството му. Матаке не искаше да признае, че на неговите години можеше да го примами жена, колкото и хубава да е.

В кръчмата имаше само двама-трима селяни, които се обърнаха, както седяха, и го загледаха. Зад тезгяха стоеше жената, позачервена и още усмихната. Друг едър и брадат селянин седеше на пейката до тезгяха и облегнат на стената, дремеше.

Изведнъж един от селяните, нисичък, побелял като воденичар, стана, тръгна към Матаке, като мигаше по-често с червените си клепачи.

— Бе, Матаке, бе, аркадаш, ти ли си? Добре дошел! Гледай, че как тъй!… Не ме ли познаваш? Аз съм Киро, Киро Котомана, доде не речеш. Наедно служихме, не помниш ли? — Первий набор, осма пехотна варненска дружина. Ама работа! Ела де, ела седни. Василке, я ела очисти тука.

Матаке седна при селяните.

— Знайте ли кой е тоя — заговори гордо и тържествено Киро на другарите си, — този е Матаке от Преселци. Хубаво го гледайте. Той може днес да ни купи всички ни, цяло Антимово може да купи. Има човекът, дал му господ, йоргиш, какво е Иоргиш при него! Циганин. Ама как тъй бе, Матаке, как се случи насам?

Матаке почти не го слушаше. Той гледаше ханджийката, която чистеше със запретнатите си ръце масата. Беше хубава, силна жена, с черни очи, с извити вежди, И все се усмихваше.

„Тая жена — помисли си Матаке — или се смее още, защото ме видя, че спях в каруцата, или пък аз не ще съм толкоз стар, та се заглежда тъй в мене.“

Киро Котомана не го остави да мисли много:

— Е, аркадаш, кажи де, как попадна тъдява?

— Как ли, конете ме доведоха — каза Матаке и изведнъж се развесели. — Бях на скеля. Като минах Иланлъшката кория, задрямал съм. Кога са се отбили конете, кога са дошли тука — не зная. Събуждам се, гледам ей тая булка отпреде си!

Селяните се засмяха колкото се може по-високо, за да почетат гостенина. Засмя се и ханджийката.

— Конете знаят по-добре пътя от хората — каза тя. От високия смях брадатият селянин, който дремешев кьошето, се събуди, прозина се и поглади бялата си брада.

— Добрутро, Калмук! — поздрави го Котомана, макар че беше надвечер.

Калмука не погледна него, а Матаке и рече:

— Добре дошел, гостенино! — и пак поглади брадата си.

Матаке заръча вино. Киро стана по-приказлив.

— Знаеш ли какво ще ти река, Матаке, хич да не се чудиш, че конете ти те докарали тук. Онази година Димо Райнов, Драган и Павли, наши антимовчани са, ти не ги знаеш, те все с политика се занимават… Та ще ти кажа, дохождат тука, а оттук ще ходят в града. А една зима беше, един сняг до колене. Стъмни се, а те ще вървят. Стават, блъскат се из виелицата, не път виждат, не нищо. По едно време светва прозорец, мислят, че са в някое село, а то — пак Антимовския хан. Че като му ударихме един гуляй, чак до съмнало. Нали ма, Василке, нали помниш? — обърна се той към ханджийката. — Как не ще помниш, ти им правиш тия магии!

— Я мълчи, дядо Киро, магии — рече ханджийката. — Ти барем си стар и бяла глава, като твоята, магия я не хваща.

Киро намигна на Матаке, наведе се до него и му зашепна:

— Виждаш ли я? От стара коза яре е. И майка й, старата Сарандовица, и тя беше такава. Като тая беше пълна, хубава. Паша да минеше из пътя, отбиваше се да пие кафе и да я види. И тази я бива. Оженила се беше, ама мъжът й се помина. Вдовица е.

Пред хана задрънкаха каруци и спряха. Повече от петнайсет-двайсет души селяни влязоха в кръчмата. Само като ги видеше човек, можеше да познае кои отде са. Ето тия с големите калпаци и с червени антерии, мъже едри, космати. Смятат ги малко диви и ги наричат „въяци“, защото говорят с „ва“: „Иване ва!“ „Ела ва!“ Ония с черни потури, с черни елеци и къси навои — те са бабадачани. Свирепи и кавгаджии са. А тия с бозявите потури и бозяви абички са все от големите села, най-питомни, най-хитри. Всички са весели, годината е добра и джобовете им са пълни. Сега да видиш Сарандовица как тича, как шета. И как очите й лъщят, и как лицето й цъфти и се хубавее, като божур!

Весело ставаше на Матаке. Нито му минаваше на ум, нито искаше да си ходи. А когато измежду купчината въяци някой засвири кавал, Матаке съвсем се размекна, сякаш нещо го грабна и залюля. „Пари, земя, богатство — мислеше си той, — всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка!“