Стефан Стамболов - Баща и син

Юнак върви из пътя
печален и сърдит,
назад се не обръща,
върви напред, напред.
Пред него град се вижда
и хубав, и висок,
но плаче кат го гледа
юнака чероок.

За него й свято место
града, дет се й родил,
за който толкоз често,
той в странство е жалел.
И на, стои пред него
тоз хубав, чуден град,
но пълно на юнака
сърцето му е с яд.

Защо? Какво ли нещо
го мъчи и суши,
набърчило му чело
сърцето му топи?
Защо е той умислен
тоз хубавец юнак,
и гледа с поглед жален
на своя бащин град?

Юнак се спря умислен
и с силен, страшен глас
той страшна дума казал
в таз чудна лятна нощ:
„Проклет баща-убиец,
ти тук, тиран, живейш,
народен кръвопиец!
Ти скоро ще умреш!“

Чорбаджията Петко
не може да заспи
и нещо твърде тежко
гърдите му тесни.
Излезе на чардака
да се поразхлади,
дано му поолекне,
дано му се доспи.

Печален и умислен
той гледа на града,
луната го покрила
със бяла пелена,
тук-там свещи горели.
Градът отколе спял,
звезди без чет блещяли,
щуреца — щур! щур! — пял…

Нощтта била прекрасна,
прохладен вятър вей,
захвща върволица
пред нази да се вий —
неща що сме видели
на младост, в старина,
какво сме ний сгершили
деня или нощя.

И дядо Петко спомни
свойте си младини,
туй време сладко, скъпо,
тез мили майски дни,
когато мълчешката,
той ходеше нощя,
отваряше врачката —
там чака го мома.

Мома кат ангел красна,
с руса, златна коса,
висока, пъстроока,
кат капчица роса.
С ръка да не похванеш
белите й ръце,
да й се ненагледаш
на нейното лице.

Тя чака го, горката,
с разтворени ръце,
трепти като го види,
нейното сърчице.
И дядо Петко спомни
нейния сладък глас,
и нему му се стори,
че я прегръща пак.

Туй спомни дядо Петко
и мъчно му стана.
Въздъхна той дълбоко:
„Ех, млада младина,
веднъж си ти, веч мина.
Кажи ми де е тя?
Що чини мойта Пена,
прости ли ми греха?

От мен тя син родила —
детето ми къде й?
Между какви ли хора,
дали добре живей?“
Но всичкото мълчало,
щуреца — щур! щур! — пял…
В гората вик се чуло
и стареца видял.

Видял той друго нещо
от своя живот млад,
като катран то й черно,
проклето като яд.
Излъганата Пена
с разпусната коса,
дошла нощя при него,
говори му така:

„Та виждаш, мило либе,
непразна съм жена,
кога ще се венчайме
да се не смей света?“
Но Петко отговаря:
„Махни се, ей, жена!
Била си ти непразна,
не е то мой вина!

Неща жена блудница,
кой знай кое й дете!“
„— Млъкни! Аз ще се махна,
млъкни, млъкни, млъкни!“
И бърза кат кошута
тя връцна се назад.
И петко я не видя
повтором други път.

Сал чу, че тя родила
кат ангелче дете;
подир — че тя е болна,
че скоро ще умре.
След шест месеца болест
горката тя умря…
Невинна клета жертва,
ти що в света видя?

И хвана дяда Петка
сърдито съвестта
да мъмри, да го мъчи,
и видя той смъртта.
Лежи горката Пена,
като откъснат цвят,
тъй мила и невинна,
кат ангел чист и свят.

„На, клети старче, гледай!
Туй чудо ти уби,
ти нея я изпъди,
че тя нема пари.
Но Бог ще те накаже
за твоя голям грях.
И всеки ще подритва
проклетия ти прах!“

И Петко затрепера
кат трепетликов лист,
но той след малко скокна
и с силен, страшен глас:
„Ей, мълквай, й продума,
не ме е мене страх,
ако ще и да стане
вселената на прах!“

Но съвестта не щяла
да му се покори,
да шепне пак хванала:
„Човече, погледни
на тоз живот преминал,
на стршнаите злини,
народа как си мъчил,
какви злочестини…“

Но Петко не оставил
да свърши съвестта:
„Ей млъквай, и продумал —
да н’е глупав света!
Защо се той оставя
на чуждите ръце?
Такваз добра овчица,
да стриже, кой неще?

Борба голяма, страшна
е нашия живот,
Глава ако си умна
живей от чужди пот.
Но веч петлите пеят,
зорницата грее,
да ида да почина
от тежки трудове.“

„Бай Христо, отвори ми,
таз вечер съм ти гост.
Едвам можах да стигна
в града ви тая нощ.“
И Христо му отваря
с треперещи ръце,
от радост силно тупка
неговото сърце.