Стефан Стамболов - Баща и син

Апостола на гости
дошъл му тая нощ.
Как с радост да не среща
такъв добър гост,
когато той се труди
и нашия народ
да придобий свобода
и нов честит живот.

Той иде от Загорско,
народа там не спи.
Ще има да се слушат
таз вечер новини —
как хората се стягат
за кървав, стршен бой.
Димитър това знае,
ще ни прикаже той.

И в стаята на Христа
опрашен, почернял,
от път далек, отруден
Димитър е влезнал.
Сега е той облечен
кат сиромах селак,
с забунче, със потури
и със съдран калпак.

— Добре дошъл, Димитре,
седни си, почини,
и нещо любопитно
ти нам поразкажи.
Що правят наще братя,
Загорето как е?
Тамошните юнаци
стягат ли се добре?

— Добре са, бае Христо,
Загорето й добре.
Там всеки съзаклятник
готов е да умре.
Там хората си готвят
и пушки, и куршум,
и всичко това вършат
предпазливо, с ум.

А вие тука как сте,
как делото върви?
Що чинят ваште момци,
събрахте ли пари?
Това що ви поръчах
извършили ли са веч?
Или сред вази нема
юначен человек?

Живей ли още Петко,
и бърка ли ви пак,
на турците ортак?
А Дончо и до сега
в затвора ли все гний?
Послушай, Христо — Петко
трябва да се убий.

На колко той е люде
душата изгорил,
що работи полезни
тоз звяр е развалил?
Не, той трябва да падне,
и моята ръка,
кълна се, ще се вапса
на Петка със кръвта.

Той утре ще да стане
веки е срамота.
Ей — работи народни
не се вършат така!
На всичкото ви бърка
един слаб человек,
а вий не сте кадърни
да му найдете лек!

Предателя народен
с кама ще се цери,
закона ни свободен
нали така гласи?
А де са сред вас хора
за работа, със свест,
които ще да бранят
народната ни чест?

Ей, драги байно Христо,
града ви зле върви,
бунтовниците ви прости,
юнаци на хорти.
За работа ги няма
и само със слова
те искат да спечелят
святата свобода.

Къде им са хвалбите,
къде им е храбростта?
Когато петко жив се
разхожда из града?
Не, той ще да погине,
това й решено веч!
И други кога няма —
ей моя остър меч!

Ти никому не казвай,
че аз съм във града.
И да приготвиш гледай
ти утре през нощта
да можем с лесен начин
у Петковия дом
да влезем, и над него
ще падне божий гром.

Ден съботен то беше.
Посред святия храм
стоеше дядо Петко
на своя широк трон,
и образите гледа
на разните светци,
но се над един образ
той втренча със очи.

На него е изписан
Архангел-Михаил,
със огнен меч в десница,
но с поглед кортък, мил.
Стъпал той над мъртвеца
и със лява ръка
държи той за космите
излязлата душа.

„Какъв ли е мъртвеца,
дал грешник, ил святец,
дали го чака мъка,
или във рай венец?
Добро ли той е правил
през своя цял живот,
или е кръвта смукал
на своя клет народ?“

Така се питал Петко
и силна е тъга
западнала дълбоко
в нвговата душа.
Нему му се сторило,
че той е сам мъртвец,
че него ад го чака,
а не във рай венец.

Що зло е той направил
през своя си живот,
що хора е погубил
от своя клет народ,
що майки е разплакал,
що жени овдовил…
Да, той е голям грешник,
и богу не е мил.

Вечернята се свърши
и попа веч не пей,
а Петко все си мисли,
забравил той, къде й.
И чак кога кликача
отпреде му мина,
тогава той се сепна
и че е сам видя.

Отиде си той в дома
печален, наскърбен.
Дали се той усети,
че тоз е сетен ден
от негова престъпен,
предателски живот,
през който той е правил
злини на своя род?

Нощ тиха и безлунна
покри наща земя,
а по небето тъмно
звездица до звезда.
Прохладен горски вятър
вий тихо къмто нас,
спокойствие и радост
усещаш в такъв час.

Омайно шепне Янтра
сред тая тишина
и прави по-приятен
на хората съня.
Работника отруден,
кат кротко агне спи,
съня за нови мъки
снагата му крепи.

И Петко се задрямал
на своето легло,
и никак не усетил,
че му е дошло зло.
Сред неговата стая
Димитър сам стои
и в свойта ръка мъжка
изострен меч държи

Полека той пристъпва
към одъра богат,
на него е задрямал
издадника проклет —
съня му неспокоен,
на челото му пот.
Тоз сън е най-последен
от негова живот.