Йордан Йовков - Сините минзухари

Каменарят полудя от радост и щастие. Той се повърна и забърза към кариерата си. Горе на поляната той легна и загледа небето. Мръкваше се и тук-таме поглеждаха звезди. Тя взе китката му. Колко много думи чу той от нея, от очите й, от хубавите й сини очи. Той всичко ще направи, но Русана ще бъде негова. Цялата земя ще изрови. Ето той добива страшна, неземна сила. В ръцете му като сламка играе грамадният железен лост. Барут — чували. И той копае, разбива скала подир скала, достига до самата среда на земята и изхвърля камъни дене и ноще. Цялото поле наоколо е бяло — наредени хубави камъни, готови за продан. А това що е? Хиляди и хиляди кола. Да, те са дошли от далечни села за камъни. И той не се пазари много — продава. Злато — цял куп. За всичко: и за обици, и за пръстени, и за нанизи на Русана, каквито ни една мома не е носила на света. Но тия хора какво искат още? А, тия ли белите, чисти като мрамор камъни? Не, тях той не продава. Тях той задържа за себе си. Той с тях къща ще направи, голяма и висока, с писани прозорци и чардак, като тая на кмета, а пък покриват й ще блещи, като покрива на камбанарията. И равен широк двор ще има, цяла поляна, изпъстрена само със сини минзухари. Русана ще ходи весела из него, ще влиза и излиза от къщи, а златните й коси ще стигат до земята. И дворът ще бъде обграден с бял, каменен зид, а над него ще висят кичури едри, желти дюли…

Дълго немият каменар лежа неподвижен и унесен в тъмното, безлюдно поле. Над него звездите кротко и тихо му киваха с очи. Защото едни може би те разбираха неговите луди, пламенни мечти…

Заредиха се дъждовни, тъжни дни. Черни, гъсти мъгли се влачеха по хоризонта, сякаш грамадни змии. Малкото село тънеше в глуха, безмълвна тишина: ясно се чуваше само тихият ромон на дъжда. Дърветата бяха съвсем оголени и протягаха към небето черни, мокри клони. Дюлите над белия, каменен зид отдавна бяха обрани, но тук-там из клоните жълтееха се забравени снопове жълти царевици.

От черковната камбанария хвръкнаха белите гълъби и на мрачния, оловен фон на небето изглеждаха още по-бели. След тях, сякаш да ги догонят, зачестиха ясните удари на камбаните. Немият стоеше до чешмата. Той току-що беше изпратил Русана и в дълбоката тишина слушаше само как тихо клокочи водата и как лудо бие сърцето му. Сините минзухари бяха прецъфтели вече, но той пак беше намерил цветя: късните димитровчета, които издигат кичести засмени главички и под есенните мъгли, дори и под първия сняг.

Внезапно Русана извика уплашено. Тя беше затънала в дълбока, гъста кал, кобилицата й се люлееше, менците бяха готови да паднат. Полуобърната, тя гледаше немия, викаше го с очи. По-бързо то стрела, каменарят се намери при нея, грабна кобилицата с една ръка, другата подаде на нея и й помогна да излезе. Русана оправяше дългите си коси, въздъхна от уплахата си и засрамено гледаше каменаря. Боже, колко е добър и силен той, колко много я обича. Нима имаше нещо на света, което той не би направил за нея. Колко жално, че той е ням и така изоставен от хората. Те се гледаха засмени, с тоя продължителен, дълбок поглед — единствения език, с който си приказваха и разбираха. Душите им се откриваха в техните очи, желаеха се, милваха се.

Тая вечер Русана за първи път остави немият да я изпрати чак до къщи.

На другия ден, пак така дъждовен и мрачен, гърмежи един след други зачестиха в кариерата на немия. Облак дим, подобно на лек, разгънат воал, висеше недвижно над нея. Немият работеше безспир, но весел и засмян. Той къртеше цели канари и с глух грохот се търкаляха те към чешмата. Скоро разбраха какво е намислил той. В малкото село добродушно и весело се засмяха и зашегуваха. Идеха и да гледат: немият правеше път, тесен каменен път към чешмата. Защо — много ясно: той не искаше Русана да гази калта, както миналата вечер. Той свърши пътя, намери светъл червен пясък и с него грижливо го посипа. И тая вечер Русана се връщаше от чешмата и вървеше леко по новата, червена пътека, без да се сърди на закачките на дружките си. А немият беше честит и радостен като дете. Спрян до чешмата, той гледаше подир Русана. Как леко и плавно стъпва тя, как дълги и хубави са косите й, стигнели почти да земята…

Тъмно беше, когато каменарят се прибра в къщи. Всички бяха вече там. Малката, ниска стая беше тъмна, светеше не толкова лампата, а големият буен огън; по стените трептяха черни продълговати сенки и огнени отражения играеха по закачените бели менци. В къта стоеше старият баща на каменаря, запушил лулата си. Майката, скръстила ръце, стоеше неподвижно и тъжно загледана в огъня. Настрана братята и жените си шепнеха нещо весело. Немият тихо премина покрай тях и седна. Не обърнаха внимание на него, не го погледнаха дори, сякаш никой не беше дошел и влязъл в стаята. Тогава немият стана, приближи се до стария и, както всякога правеше, когато искаше да му каже нещо, побутна го леко по рамото. После разпалено и бързо заразправя. Всички се насъбраха около него и, учудени и изненадани, го загледаха. Той иска да се ожени. Да не се смеят — той ще се сърди на всички за това. И той иска Русана, да, непременно Русана. Никоя друга. Той по-скоро ще умре под скалите на кариерата, отколкото да се откаже от нея. И защо те не се грижат за него? Нима той не им е син, както другите си братя. Нима той не ги е почитал, не е работил за тях дене и ноще. Колко труд, колко мъки. И купища злато им е спечелил той. А от тях само това иска той, нищо, нищо друго…