Йордан Йовков: Пръстенът

Из отворените врати на една кръчма, в която се чува голяма врява, излиза един човек, полита надолу из стълбите, като че силно тласнат от някого, отива чак до средата на улицата, спира се изведнъж за минута като прикован, после захваща да сполита, ту на една, ту на друга страна. Вижда се, че добре си е попийнал. Той е възстар човек с подпухнало лице и мъгляви очи, с бомбе и редингот, който някога е бил черен, но сега изглежда зеленикав и лъснат като мушама. Той съглежда офицера, който иде откъм гарата и тъй твърдо пристъпя, че шпорите продължително звънят подире му. Човекът с бомбето иска да поздрави, издига ръката си, но тозчас губи равновесие.

— А! Кавалерия! Славна кавалерия! Той успява най-после да се закрепи, подига церемонно бомбето си и прибавя:

— Мое почтение!

Младият офицер се усмихва и го отминава.

Това беше Ламбрев, току-що слязъл от трена. Той беше оставил багажа си в комендантството и бързаше за към хотела, който се виждаше вече. Струваше му се, че ще намери всичко тъй, както беше го оставил, радваше се при мисълта за срещата, която го чакаше. Ала отблизо той видя новия надпис върху голямо бяло платно, наоколо се движеха войници. В хотела се помещаваше сега щабът на някаква част. Все пак Ламбрев влезе, не без вълнение премина из двора и коридорите, надникна и в паметната за него триъгълна стая. Приведен над една маса, отрупана с книжа, там работеше войник. Цялото здание беше съвсем променено. Когото и да попиташе, всеки казваше едно и също: съдържателят на хотела наедно със слугите си избягал преди превземането на града.

Разочарование и мъка обзеха Ламбрева. Почти се разкайваше, че се е отбил. Оттук можеше да замине чак на другия ден, нямаше що да прави, тръгна из града без всякакъв интерес към каквото и да било, колкото да убие времето.

Той не можа да се въздържи да не разпита още някои. Едни познаваха момичето, други не. Но всички отговаряха едно и също: всички са избягали и никой не знае где са. На едно място той отново срещна човека с бомбето, но сега той нито се спря, нито погледна към него: намръщено и съсредоточено човекът гледаше в земята, махаше с ръце и нещо разпалено говореше на самия себе си.

— Арсо! — извика някой от другата страна на улицата.

Ламбрев се обърна. Насреща му беше Теохаров, негов съученик. Двамата приятели отколе не бяха се виждали, прегърнаха се н се целунаха.

— Гледам гледам — говореше Теохаров, — това Арсо ли е, не е ли. Изменил си се. Какви плещи, каква снага! Юнак! И обръснал си се като артист. Е, как, по какъв случай?

Ламбрев не можеше да крие и накъсо му разказа всичко.

— Туйто! — разсмя се Теохаров. — И инак не може да бъде, все същият си ти. Да не вярва човек — цял Крали Марко, наредил ордени като Суворова, минал през сито и през решето, дето се казва. А пък си все същият. Все тъй сантиментален, мечтател такъв. Сигурно още пишеш стихове!

Те повече не се разделиха.

Късно през нощта, когато Теохаров замина за бивака си, някъде наблизо в околността на града, Ламбрев с ординареца си и с един агент от комендантството отиваше към квартирата, която бяха му определили. Това беше хубава и висока къща, обградена с висок каменен зид. Но колкото и да хлопаха на портите, никой не излизаше да отвори. Агентът взе да губи търпение и все по-силно блъскаше портите.

— Господа! Моля! Господа!

Тоя пресипнал басов глас се чу отсреща на улицата, но самият човек едва се виждаше в тъмнината. Мина се малко време и той отново се обади:

— Господа! Хей, братушки!

Непознатият искаше да каже нещо, но все пак предпочиташе да пази известно разстояние и твърде не наближаваше.

— Кой е тоя? — попита Ламбрев.

— Христаки, пияница един.

Агентът беше ядосан, задето още не отваряха, и сърдито викна:

— Да се обираш! Ще ти дам едни братушки, като дода там!

— Моля! — обади се гласът.

Ламбрев искаше да види кой е, наближи го, като се взираше. Човекът дигна бомбето си.

— Мое почтение!

— А ти ли си! — засмя се Ламбрев и тозчас го позна.

Христаки се окуражи и още по-настоятелно почна да кани Ламбрева. Имало място у тях, ето где е къщата му, има чиста, хубава стая, в която и други път са нощували господа. Чисто е.

— Имам и винце — добави той с едно умиление в гласа си, — натурално. Ще хапнем и ще пийнем, както дал господ. Остави ги тия милионери, няма да отворят те. Как се казваше ваша милост? Аз съм Христаки, Христо сиреч…

Тоя човек се хареса на Ламбрева. Цял ден той беше си гулял, не му се спеше още и, както се виждаше, страшно му се искаше компания. Освен туй, сам Ламбрев обичаше приключенията, малки и големи, и искаше да види какъв край ще вземе цялата тая работа. Пък и това искрено гостоприемство го трогна. Той повика ординареца си и тръгна след Христаки, сиреч Христо.