Йордан Йовков: Пръстенът

Седем-осем месеци по-рано, още когато траеше походът в Добруджа, той беше изпратен веднъж в разезд. Това му се случваше не за първи път. Паднал беше тогава първият студ и замръзналата земя звънко кънтеше под копитата на конете. Излязоха пак и едва когато бяха вече далеч от бивака, почна да се развиделява. Полето заблестя като посребрено от сланата и на изток широко се разля червеният пожар на зората. Лека мъгла плуваше над полето и макар да придаваше фантастични очертания на всеки предмет, все пак можеше да се разпознае кое какво е.

Неочаквано из една долина, която никой не можеше да забележи по-рано (в Добруджа много често се срещат такива долини), в мъглата се проточиха пики, появиха се черна купчина конници и без да се бавят много, разсипаха се на голяма дъга и полетяха срещу разезда.

Имаше време да се избегне тоя удар, ала тъкмо когато повръщаха конете, Ламбрев забеляза, че върху едного от войниците му, дозорния, който беше излязъл напред, бяха връхлетели няколко неприятелски конници. Виждаха се светкавични блясъци на саблята, която отчаяно отбиваше насочените пики. Ламбрев кипна, кръв нахлу в главата му, обзе го тая безумна ярост, която често беше го тласкала в най-рискувани постъпки. Той обърна коня, безмилостно заби шпорите си в него и бясно препусна. Случи се неравно място, изровено от пороища, редки храсталаци, корените на които се провличаха като черни змии над пясъка. Изведнъж конят се пре-пъна, преплете нозе и стремглаво полетя към земята. Изхвърлен на земята, преди да дойде на себе си, още зашеметен и почти в безсъзнание, Ламбрев чу диви викове, тропот и тежко дишане на много коне, замяркаха се пики. Видя непознато и свирепо лице, с чип нос и зли стоманени очи, устремени в него, усети студеното дуло на пистолета, опрян до челото му. Нямаше време за каквато и да било отбрана, нямаше време дори да се умре. Той беше пленник.

И тогава, и през всичкото време отпосле той си остана все с тая тъпа, злобна, недоумяваща болка, която свиваше до разкъсване устните му, размъщаше погледа му, остана си все тъй смазан, убит от тая фатална случайност, против която се бунтуваше цялото му същество.

Оставиха го в една стая в същия хотел, в който се помещаваше и някакъв щаб. Той ходеше из малката триъгълна стая, като звяр, затворен в клетка. Как се случи всичко това? Защо? Една само погрешна стъпка на коня — и това непоправимо нещастие. Струваше му се, че сънува жесток кошмарен сън, щеше да полудее, изпадаше в страшна ярост, готов беше да вика, да чупи, да ругае. Веднага след това пък падаше в меланхолия, сядаше на леглото си, на което нямаше ни завивка, ни постилка, хващаше с двете ръце главата си, обзет от нетърпима болка и жалост за себе си. „Перун! Перун!“ — тихо, като болезнен стон произнасяше той името на коня си и не можеше да разбере как умното и послушно животно можа да направи тая погрешна, тая съдбоносна крачка.

Тъй прекара той цял един ден, после друг. Никой повече не се интересуваше за него, никъде не го викаха. Оттатък затворената врата се чуваха само стъпките на часовоя. Като че бяха го забравили вече. Не се досещаха дори да му донесат храна.

Късно през втората нощ той беше се изправил до единствения прозорец на стаята си. Вън беше тъмно, подухваше студена влага, в листата на акациите шумеше дъждът. Изведнъж в черния мрак блеснаха кратки светкавици на запад, проеча след това гръм. В късната вече есен това не бяха гръмотевици. Ясно се различаваха глухи топовни гърмежи. Там почваше ново сражение. Радост и смътна надежда изпълниха сърцето му. От прозореца той вече не се отдели.

Беше се развиделило съвсем, когато той чу под себе си стъпки, почувствува, че някой го гледа, и се обърна: долу под прозореца стоеше момиче, в черни дрехи и с бяла престилка с презрамки — облекло, каквото носят камериерките. Навярно лицето му ще да е било твърде бледно и твърде измъчено, за да се яви това плахо състрадание в погледа и. Тя сне очи, като забеляза, че я гледа, тръгна бавно из двора и влезе в градината. Между сухите стъбла, които пълнеха лехите, изпочупени и смачкани като от градушка, имаше купчина цъфнали хризантеми. Тя се наведе, откъсна една, погледна към прозореца и като че се решаваше на нещо, усмихна се за първи път. После бързо се възви гърбом и остана тъй замислена и загледана пред себе си. Никой друг нямаше в градината. От мокрите клони на акациите сълзяха капки, бавно се превръщаше и падаше някой изсъхнал лист. Глухо и зловещо ечаха топовните гърмежи. Тя стоеше все тъй загледана и разсеяно, бавно разкъсваше лист по лист едрия цвят.