— Не мога бе, синко, какво да правя. Аз няма да пия много. Ще поседим и ще се върнем.
Но, както винаги, дядо Моско се напи. А драго му беше, че има такъв син, и все за туй приказваше на Са-рандовица.
На връщане той се поспирваше из пътя, залиташе и като махаше срещу сина си ръце и го гледаше със страшни очи, викаше:
— Ка-а-ак! Ти ще ме учиш! Ти ще заповядаш на баща си! Магаре! Да мълчиш!
Дядо Моско все отлагаше заминаването си. Момчето беше кротко, послушно, примири се и започна да помага на баща си. А тъй като дядо Моско, за да разкъртва камъните, си служеше с барут, тия страшни гърмежи забавляваха момчето и то още повече се увличаше в работата си. И двамата, баща и син, наедно работеха, наедно спяха в бараката.
Дните минаваха един след други. Понякога валеше дъжд, отначало с гръмотевица и вятър, после се уталожваше, над полето се носеха мъгли и дъждът валеше ситно и тихо. Навсякъде по бурените и по тревата, по листата и дърветата, сълзяха капки. Скоро пекваше слънце и сега поляните светваха още по-зелени. И друга зеленина се виждаше зад тях — нивите. Но те не бяха светлозелени като тревата, а помрачени, почти синкави, разлюлени като море. Селяните, конто от разни пътища идеха в хана, носеха тоя цвят и тая ширина в очите си. Чуваше се само „Сполай на бога“ и виното се пиеше с големи чаши. Дядо Моско също пиеше и също се радваше на житата. А до него седеше Йонко, с хубаво, изгоряло от слънцето лице, с широко разкрити, плахи очи. Измъчван от срам и разкаяние, дядо Моско почти всяка сутрин казваше:
— Йонко, довечера ще си приберем едно-друго и утре ще си отидем.
Йонко беше свикнал с баща си, решаваше се и да се шегува с него и казваше:
— Ще отидем до хана и ще се върнем.
Един ден Янко пак донесе писмо на дяда Моска. Тоя ден той толкоз се напи, че му прилоша и падна под масата. Сарандовица дръпна настрана момчето, заведе го в къщи и тъй като тя се грижеше за него и го переше, даде му чисти дрехи да се преоблече, нахрани го. После се върна да види дяда Моска. Калмука беше го изправил и беше го сложил да лежи на пейката, но на мястото, дето беше паднал, Сарандовица намери едно писмо и — грях не грях — взе и го прочете.
След туй отиде на тезгяха и се замисли. После пак разгъна писмото и дваж-триж прочете едни и същи думи: „Димка е по-зле, аз се убодох и не мога да работя. Ако щеш, си ела, ако щеш, недей, само детето изпрати, Йонко да си доде…“ Сарандовица сгъна писмото и се замисли.
Рано на другия ден Червенаков беше при дяда Моска на хумниците. Не каза ни една шега, не се засмя. Взе настрана дяда Моска и дълго приказва с него. След туй дядо Моско се върна и каза на Йонка:
— Йонко, отиваме си…
Нямаше какво да прибират, приготвиха се и се качиха на колата, която Червенаков беше докарал. Най-напред спряха, разбира се, на Антимовския хан. Все тъй весела, Сарандовица седна при тях и каза:
— Тия дни си правих сметка. Намерих, дядо Моско, че си ми оставил едни пари, а аз съм забравила да ти ги върна. Ей ги на, вземи ги — и тя му подаде доста голям възел.
Дядо Моско не можа да си спомни нищо за тия пари и не искаше да ги вземе. Но той беше станал тъй кротък, тъй добър, че отстъпи на придумванията на Червенаков и Сарандовица и взе парите. След туй се почерпиха и тръгнаха. Дядо Моско седна в каруцата прегърбен и свит. Когато колата потегли, Йонко се обърна и размаха шапката си, но дядо Моско не се обърна. Червенаков и Сарандевица стояха пред хана. Отнякъде при тях беше се явил и Палазов.
— Да отиде и да си гледа децата — рече Сарандовица. — Наказах се с този човек.
— Придумахме го, отиде си — рече Червенаков. — Само не знам… Страх ме е да се не върне.
Сарандовица погледна Червенакова, погледна оше повече Палазова и очите й светнаха.
След два деня, пред обяд една кола спря пред хана и от нея слезе дядо Моско. Сарандовица го погледа, погледа; спомни си думите на Червенаков и не каза нищо. Пък и дядо Меско беше пиян. Но той се държеше кротко, очите му бяха хлътнали, трескави и натъжени.
— Изпратих момчето, пък аз се върнах — разказваше той на Сарандовица. — Настаних го в трена, изпратих го. Парите не похарчих, не бой се. Дадох му ги всичките. А аз се върнах. Не мога да си ида тъй — я ме виж. Взех си една торба барут, ще повадя малко камъни, че тогаз.
Жетвата беше дошла. Нямаше селяни в хана. Ако някои се отбиеха, не пиеха, не приказваха и не се бавеха много. А като виждаха ракия пред дяда Моска, гледаха го тежко и навъсено. Сарандовица също не продума на дяда Моска. Дори Калмука, както си дремеше в кьошето, поотвори очи, но като че не го забеляза и пак, затвори очи. И в този хан, гдето беше прекарал толкоз време, дядо Моско се усети отритнат н непотребен, усети се чужденец.
Читать дальше