Йордан Йовков: Една торба барут

— Ами пообръсни се да те хареса Сарандовица! — казваше други. Дядо Моско се хващаше за побелялата си остра брадичка и се смееше. Той забеляза, че Червенаков гледа към него, и му извика:

— Рогач, стига обира хората! — И тъй като Червенаков беше погледнал съвсем случайно към него, но дори не беше го забелязал, дядо. Моско му се разсърди и му извика:

— Аз ще ти счупя рогата тебе!

С кавги, с разправии, като тръгваха и пак се връщаха, сърненци най-после си отидоха. Тогава и богатият бистричанин се накани да си ходи и важен, какъвто беше през всичкото време, посочи с очи към дяда Моска и попита нисичко Червенакова:

— Какъв е този човек?

— Изгубен човек. Пияница.

Червенаков сниши гласа си и започна да разказва още нещо. Най-после си отиде и бистричанинът. Доволен, че беше успял да продаде една жътварка, Червенаков потърка ръце, засмя се и потърси с очи дяда Моска. А дядо Моско беше сложил главата си на една маса и беше заспал. Дойде Палазов и след като двамата с Червенаков погледаха дяда Моска и се смяха, като го слушаха как хърка, седнаха пак и се разприказваха. В кръчмата бяха останали малко селяни.

Додето в кръчмата имаше шум, дядо Моско спа, но щом стана тихо, той се събуди и погледна. Още беше пиян и му се струваше, че вижда сън: около една маса седяха и се хранеха — Червенаков, Палазов, Сарандевица и още един млад човек, с тъмни черни мустачки и с мека, малка брада. Кой беше тоз човек? Дядо Моско бавно и тежко си спомни. Отведнъж го обзе яд и кръв нахлу в главата му: момъкът беше Матея от Преселци. Откато баща му се помина, той през ден, през два идеше в хана. Ето кой беше най-драгият гостенин на Сарандовица. Той е богат, има пари. Но отколе ли беше? И той е седял тъй и срещу него пак тъй е седяла Сарандовица.

Дядо Моско удари с чашата по масата.

— Василке, дай ми едно шишенце ракия! И тъй като тънките вежди на Сарандовица се понамръщиха, дядо Моско завика по-високо:

— Стани и самичка ми го донеси, чуваш ли? И аз имам пари!

— Дядо Моско — рече Палазов, — ти хубаво си поспа, какво сънува? Милионите ли?

Всички се обърнаха към дяда Моска и се засмяха. Не Матея от Преселци не го и погледна. Дядо Моско се разсърди повече, очите му пламнаха като въглени.

— Василке, дай ми ракия ти казвам. Да ми я донесеш ей тука е. Не ме карай да си отварям устата и да ти казвам кой съм и какъв съм!

Сарандовица се позачерви и пак посви тънките си вежди.

— Стига — рече тя. — Нямам вече ракия.

— Нямаш? Нямаш?

Дядо Моско стана, заплете крака и тръгна към Сарандовица. Матея и сега не погледна дяда Моска, но гледаше Сарандовица и едва-едва се усмихваше. Разсърдена, Сарандовица погледна към дяда Моска, който все идеше към нея, обърна се назад и очите я срещнаха очите на Калмука. Направи ли му знак, или не — не се разбра, но Калмука веднага се свлече от пейката, пресрещна дяда Моска и го затули с грамадния си ръст.

— Мирувай де, Моско, мирувай, ти казвам — говореше му той, — седни си, седни си на мястото, българино!

И като го избутваше пред себе си без всяка мъка, като че беше дете, Калмука се обърна и пак погледна Сарандовица, тя му кимна и му посочи вратата. Тогава Калмука сграби дяда Моска и го изнесе навън. Той искаше да каже нещо, но не се чу, защото всички, освен Матея, се смееха.

След малко Калмука се върна.

— Отиде ли си? — попита Червенаков.

— Къде ще си ходи? Пиян човек. Падна там до плета и заспа.

Червенаков се засмя. Всички взеха чашите си и когато се чукаха, Сарандовица и Матея се усмихнаха и се погледнаха един други в очите.

Няколко дни по-късно Янко, разносвачът на пощата, пак се отби на хумниците, но тоя път не донесе писмо и доведе едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче. Дядо Моско се случи тъй пиян, че едвам можа да познае, че това момче е син му, Йонко. Той го гледаше с мътен, пиян поглед, искаше да каже нещо, но не смееше да проговори, защото усещаше езика си надебелял. Той си легна и заспа. Когато след няколко часа се събуди, той беше пак добър, разумен и натиснат от срам и мъка, с насълзени и замислени очи, заразпитва момчето за всичко. И гледаше вехтите му изакърпени дрешки и преглъщаше нещо, което задавяше гърлото му.

— Димка е много болна — рече пак момчето. — Мама каза да си додеш. Да си идем наедно.

— Ще си идем, Йонко, ще си идем. Още утре ще приберем едно-друго и ще си идем.

Него ден дядо Моско работи малко и надвечер, когато старите му привички се обадиха пак, той се накани да иде към хана.

— Тате — каза Йонко, — да не ходим на кръчмата. Мама тъй заръча…