Йордан Йовков - Чифликът край границата

Завиха в една тясна улица и в същия миг се чу да бие градският часовник, жълтата кула на който се виждаше между околните здания. Нона не беше запомнила тоя часовник да е бил някога верен, но той я подсети да погледне своя: беше десет чаен преди обед. Тъмните облаци се поразкъсаха и по върховете на тополите в двора на черквата „Св. Параскева“ огря слънце. Времето изглеждаше, че ще се поправи, значи, на връщане пътуването щеше да бъде по-леко. Нона направи бързо сметка в ума си: от десет часа до четири часа следобед тя имаше на разположение шест часа. Това време й беше напълно достатъчно. Само с туй условие — да иде в града и в същия ден да се върне — Манолаки беше я пуснал. За по-сигурно той изпрати с нея дяда Христа и Малина и освен двата коня, като мислеше, че пътят ще е тежък, заповяда да турят и един логой.

Стигнаха пред къщата на Манолакя. Малин слезе, мина през малките врати и отвори портите. Конете познаха двора и с наострени уши, доверчиво и радостно се засилиха навътре. Къщата на Манолакя беше голяма стара къща, с широк двор и голяма градина. Тук живееше сега само майката на Санка с децата й — Енко и по-голямото й момиче, което също се казваше Нона. Децата бяха на училище, но от баба Ана, Санкината майка, Нона не можа да се отърве тъй лесно. Докато се обличаше, тя трябваше да отговаря на безброй нейни запитвания. И забеляза, че хитрата старица се заглежда в нея, като че се досещаше, че не всичко ще е тъй добре, както я уверяваше Нона. Като се приготви и излезе на двора, Мона видя, че трите коня, наметнати с нови чулове, бяха вързани за каруцата и лакомо хрупаха още зеления фий. Малин и дядо Христо, които си имаха своя работа, бяха излезли вече в града.

Нона трябваше да мине пак през мегдана. Както вървеше покрай кафенетата, под каваците, някой й извика и тя се обърна: беше Алекси. Тя беше забравила, че го е видяла преди малко, и се изненада.

— Видях ви, като минахте, щях да дода къде вас — заговори Алекси и въпреки че си беше все тъй охранен и червен, изглеждаше уплашен и загрижен. — Е, госпожице, видяхте ли какви работи, какви страшни работи!…

— Но в Сеново нищо лошо не е станало. Или искате да кажете за…

— За Галчев, г-це, за Галчев искам да кажа. — Макар че очакваше да заговори за Галчев, Нона тъй се развълнува, че усети как краката й се подкосяват и сърцето й бие като лудо. Добре, че Алекси се озърташе настрана, като че търсеше нещо, и не забеляза вълнението й. — Де отивате? Бързате ли? — попита той. — Елате да се отбием в таз сладкарница. Елате, ще ви разкажа всичко. Аз бях при началника, той всичко ми разправи.

Влязоха в сладкарницата, в която нямаше никой. Алекси поръча за себе си кафе, Нона отказа да вземе каквото и да е.

— Но вие знаете ли кое как е било? — попита Алекси.

— Не, аз нищо не знам — ниско каза Нона.

— Аз ще ви кажа, аз бях при началника и той всичко ми разправи. — Алекси се поогледа, наведе се по–близо до Нона и започна: — Помните ли оная нощ, когато се върнахме от Енидженския сбор по границата? Когато чухме да вие вълка?

— Да, помня. Ами че то скоро беше!

— Знам, знам. Не тоя ден, а на следната нощ повикват Галчева по телефона и му заповядат да иде веднага към Преселци, защото една група бегачи се насочвала нататък и искала да мине границата. Както и да е, отива Галчев там и всичко се свършва благополучно — онез, дето искали да минат границата, се върнали и се разпръснали. Разправят, че най-напред Галчев заповядал на войниците да дадат един залп във въздуха. След туй сам, без ни един войник, тръгва към селяните, влиза помежду им, държи им реч и успява да ги склони да се разотидат по домовете си. Та, ще ви кажа… След туй той се връща в Сеново. Сега пък се научава, че нашите сеновчани уж били нападнали вашия чифлик. Качва се на коня си и — нагоре по границата, към Исьорен.

Нона слушаше внимателно. От всичко туй, което й разказваше Алекси, тя не беше чувала нищо досега.

— И какво става сега? То, г-це, е такова едно грозно нещо, че да полудее човек! — каза Алекси и отчаяно разпери ръце. — Какво става? Нашите крайненци и те не са стока, не искам да ги хваля, ама което е право, право е. Та те влезли в нивата, орали, сетне им текнало на ума да отидат в чифлика при баща ти, та да го накарат „да подпише“, че им дава нивата с добром. Пък може да са мислили и нещо зло — имало хора и за пакост между тях. Гърдю и той е бил там. Както и да е, решават туй и както били събрани, трийсет-четирийсет души, тръгват към чифлика.

— Тъй беше — пришепна Нона. — Ний ги видяхме.