Йордан Йовков: Чифликът край границата

Тя не плака, мислите й се късаха, обземаше я някакво тъпо равнодушие, изпод което мъката й тлееше като жарава, заровена с пепел. По едно време тя дори не мислеше вече нищо, а полуобърната, с лека усмивка четеше една дума, която беше изрязана върху кората на дървото, под което седеше. Буквите бяха почернели и набъбнали като ръбците на зараснала рана, но все пак се четеше ясно: „Бланш“. Тъй наричаха (същинското й име беше друго) дъщерята на градинаря, в която бяха влюбени мнозина млади хора. Нона скочи: едвам сега се досети, че беше дошла в градината да купи цветя. Тя отиде към цветарника и поиска да й направят един голям букет само от бели карамфили.

Когато градинарят, стар, болнав човек, който познаваше Нона още от дете, привършваше букета и сам му се любуваше, каза:

— Я погледни, Ноне! Я виж какво е чудо! Е, какво ще го правиш, в чифлика ли ще го занесеш?

— Не, за тук ми трябва! — засмя се Нона. — Ще посрещам годеника си.

— Тъй ли? Ами че той трябва да ти даде букет, а не ти на него.

— Е, нищо. Аз пък искам да му дам. Защото го чакам отдавна.

Нона изглеждаше весела, очите й светеха, усмихваха се. С тоя голям букет от бели карамфили, който не беше и прикрит с хартия, тя се върна към средата на града. Тук тя взе един файтон — турчинът изгледа нея, изгледа букета и попита где ще кара. Нона му пошепна нещо и се качи. Като се люлееше ту на една, ту на друга страна, а някъде отведнъж хлътваше, като че щеше да се счупи, файтонът заслиза надолу по „Панаирска“ улица. От магазините и от кафенетата мъжете се обръщаха и гледаха Нона. Някои я познаваха, някои — не. Нона не поглеждаше на никоя страна и никого не познаваше.

Файтонът прогърмя над моста и леко, без клатушкания, се понесе по гладкото шосе. Мярнаха се вехтите и полусъборени бараки на панаиря, след туй по-нагоре се показа дълга дъсчена ограда, зад която се виждаха бели надгробни паметници. Нона изтръпна, сърцето й заби. Тя каза на файтонджията да я почака и с бързи крачки влезе през отворените врати на гробищата. Те бяха нови гробища, от войната над портата имаше извит като дъга надпис „Парк на героите“. Щом се озова вътре, Нона не чувствуваше вече предишната слабост, обзе я спокойствие, което учуди самата нея. Надзирателят на гробищата беше на две крачки от нея.

— Добър ден! — каза Нона. — Моля ви се, где е погребан подпоручик… — Гласът й трепна и тя не може да изговори името, което беше на устните й. Сърцето й пак бързо–бързо заби. — Убития подпоручик, где е погребан? — набързо изговори тя.

Нисък, червен, с големи черни очила, надзирателят я изгледа продължително и тя не знаеше какъв поглед и каква мисъл се крие под очилата му. Той се обърна лениво, бавно, погледна някъде към края на гробищата и каза:

— Ей там онези две дръвчета виждаш ли? На края, на края, двете дръвчета виждаш ли ги?

— Да, виждам ги.

— Там е погребан. За гроба на подпоручик Галчев питаш, нали? Там е погребан.

Тия жестоки, страшни думи прозвучаха край нея като куршуми и пак й се стори, че са лъжа, че ги чува като насън. Нона отпусна глава, приведе се над белия букет и тръгна нататък, накъдето я упъти надзирателят.

Като навлезе навътре в алеята, и която вървеше, Нона срещна една възрастна жена, облечена в черни дрехи. Тя хвърли равнодушен и разсеян поглед към нея, без да се вглежда добре. Но като отмина на няколко кргчки, нещо я накара и тя се обърка: старата жена също беше се спряла и я гледаше. Нона леко извика: пред нея беше майката на Галчева.

— Ах, госпожо, вий ли сте? — можа само да каже Нона и ге върна.

— Аз ви видях, пък не можах да вп позная отведнъж — каза г-жа Галчева. Тя изрече тия думи тъй, както би ги изрекъл всеки друг. Но веднага тя спря зачервените си от плач очи на Нона, лицето й трепна, сгърчи се от болка, от отчаяние и тя извика с плач:

— Няма го моя син, дъще! Вземаха ми го… грабнаха ми го. Убиха го! — Нона поиска да я подкрепи, старата жена я прегърна, отпусна глава на рамото й и заплака.

После тръгнаха наедно. И Нона пак се учуди, че г жа Галчева не само че не плачеше вече, но и изражението на лицето й, гласът й и туй, което говореше, беше най-обикновено и спокойно. Като че тя никога не е изпитвала и не изпитва никаква скръб. „Ето какви сме ний хората — помисли си Нона. — Всичко забравяме лесно, с всичко се примиряваме.“

— Аз съм от четири деня тука — говореше г–жа Галчева. — И сутрин и вечер дохаждам тук. Какво да правя, не познавам никого в града, няма де да ида. Дохаждам тука, гроба още не уравнен, все има какво да се прави.