Йордан Йовков - Чифликът край границата

— Аз такова, туй… собствено аз нищо не знам, аз само чух, но такова, туй… аз нищо не знам.

— Защо са тез преструвки, г-н Милчевски? — извика Нона, като се показваше спокойна и се усмихваше. — Леко бил ранен! Аз знам, че е ранен тежко, аз всичко знам. На мене ми разправиха. Вие защо не казвате, защо крийте?

— Аз не знам. Такова, туй… аз ви казах колкото зная.

— Г-н Милчевски, какво има да се крие тук? — още по-спокойно каза Нона. — Нима не знаете, че и за вас, и за мене Галчев е един познат, един приятел и нищо повече. Забравяте ли, че съм годеница? Колкото и да са лоши известията за Галчева, аз мога да ги изслушам със съжаление, но спокойно. Ний все пак сме чужди хора.

Но Милчевски не се остави да бъде измамен и стана по-предпазлив.

— Г-це, такова, туй… аз да знам, ще ви кажа, но не знам, повече нищо не знам. И отде ще знам, такова, туй… кой ще ми каже?

Нона разбра, че нищо повече не ще научи, и замълча. Тя като че забрави за Милчевски, гледаше пред себе си и мислеше. После продума едно едва чуто „довиждане“ и излезе. Милчевски не се опита да я спре, не излезе след нея. Нона се качи на кабриолета и бавно потегли за чифлика. Мислите й се объркваха и късаха, задушваше я страшна мъка.

Откъм селото се зачу да свири флейта и една колкото весела и радостна, толкоз сладостно тъжна мелодия се разля ясно и високо. Нона позна, че свири Великин. Най-напред сърцето й се сви, после нещо я понесе като на крила и тя се успокои. Не е ли лъжа всичко туй, което чу за Галчева? — помисли си тя. Ако Галчев не си е дошел, ще си доде. Може би и да си е дошел вече. Тя се зарадва, повярва на туй, което беше си помислила, и обърна кабриолета към поста.

Изведнъж на няколко крачки от себе си видя Гърдя. Той беше се спрял и я гледаше малко усмихнат; изпод редките му черни мустаци се белееха зъбите му. Нона не се уплаши тоя път и докрай издържа погледа му. Великин свиреше наблизо. Като отмина Гърдя, Нона си спомни за майка си. Тя я виждаше, наметната с червения си шал, хубава, със светнали черни очи. „Здравей, Ноне!“ — казваше й тя и се усмихваше, колко мъчно й беше, как се късаше сърцето й в таз минута!

Нона беше обърнала кабриолета към поста и почти беше уверена, че ще завари Галчева там. Но едвам беше отминала селото, малко настрана от пътя, из поляната, насреща й се зададоха Видра и Ханджар. Видра кривулеше насам-натам и душеше, а след нея, неодялан и тромав, тичаше Ханджар. „Видра! Ханджар! Видра!“ — извика им Нона. Двете кучета се спряха. Видра погледна към Нона, изправи уши и позавъртя опашка. Ханджар също позна Нона. Веднага след туй Видра пак почна да кривули и да души, а след нея тръгна и Ханджар. Остра болка сви отново сърцето на Нона: Галчева го нямаше още! Кучетата го търсеха, те ходеха навред, където още можеха да подушат стъпките му.

Ето го поста — Нона беше се озовала неусетно пред него. И същият войник излезе да я посрещне, а на прозореца стоеше Левашки. На устните на Нона беше да каже: „Доде ли си подпоручика?“ — но тя погледна войника, погледна Левашки и без да се предпазва и стеснява, остави се на болката, на отчаянието си и извика:

— Г-н Левашки, защо правите тъй с мене? Галчев бил ранен, може би да е убит, защо крийте? — В гласа й имаше плач, черните й очи светеха от сълзи. — Кажете ми поне дали е жив, поне туй ми кажете, моля ви се.

— Което сте чули, не е вярно — сухо каза Левашки.

— Но какво има, кажете ми? — Левашки замълча и по всичко се виждаше, че той нищо не искаше да потвърди, но и нищо не отричаше. — Може ли да отида горе в стаята? — каза Нона. — Много съм уморена. Нека ми донесат чаша вода, моля ви се.

Войникът се обърна и погледна към Левашки.

— Може, г-це, идете — отговори сам Левашки. — Атанасе, занес на госпожицата една чаша вода.

Нона се изкачи по стълбите, както беше се изкачвала толкова пъти по-рано, и влезе в стаята на Галчева. Чистичко и разтребено беше, както винаги, стените бели леглото завито с войнишко одеяло, на масата книги. Стаята е светла и весела, както си я знаеше — защо и Галчев не се явява, защо не чува гласа му, шпорите му? Тя седна като пребита на един стол до масата. Войникът влезе, подаде й чашата с вода и си излезе. Без да допре устните си до чашата, Нона я остави на масата Тя не вярваше вече в нищо, в нищо не се надяваше. Галчев е ранен, ранен е тежко, може и да е убит. Как стана всичко туй? Защо стана? Защо той не й се обади, защо не й писа, защо не й остави поне две думи? Като преглъщаше сълзите си, с разтреперани ръце тя зарови из книгите на масата, като се надяваше да намери някоя записка, някое започнато и недовършено писмо. Из една книга се показа сгънат и изписан лист. Като искаше да види какво е, Нона хвърли поглед върху няколкото реда, които бяха написани там. Почеркът й се видя наивен, детски, Тя прочете: „… Владимире низакоснявай ами пиши сякогаш сине защоту ази като вида от тебе писму ми се струва че тебе гледам също и кату държа, в ръцете си твоету писмо също твоите раце държа… Твоя любезна майка: Севастица Н. Галчева.“