Йордан Йовков - Чифликът край границата

Те обядваха, после Санка се залови за къщна работата Нонасе прибра в стаята си. Но тя нищо не можеше да чете, нито да се сдържи на едно място. Мина й през ума, наместо да отлага за утре, да иде още сега в Сеново. Тя скочи, облече си едно късо палто от кафява кожа, тури си също такава барета и ръкавици и излезе незабелязано от къщи. Малин и Мурад бяха отишли да орат — не на нивата, за която се караха със сеновчани, а на друга. Баба Лукана и Галунка работеха нещо в градината, от другите слуги не се виждаше никой. Нона изкара коня, впрегна го сама в кабриолета и докато още не беше я видял някой, тръгна към Сеново. Искаше да отиде и да се върне, преди да вземат да я търсят, затуй не жалеше коня и караше бързо.

Времето беше облачно и хладно. Не валеше вече, но от многото дъжд, който беше се излял, беше мокро и влажно. Поизчистена и поизмита, тревата по поляните беше се посъживила и се зеленееше. Прашните по-рано пътища сега се чернееха през полето, като кални реки. Угарите и стърнищата бяха помръкнали, пусти, голи. Тук-таме се подигаха и хвърчаха черни орляци от чавки и косове. И нищо друго не се виждаше из полето. В един ден само, наедно с дъжда, беше дошла и есента.

Когато Нона беше наспоред бостаня на Кутмака, видя, че старецът се показа пред колибата, позна я и й извика. Нона дигна ръка и весело му замаха, но не искаше да губи време и не се спря. И Кутмака вече не извика, а като че гледаше сега не Нона, а коня: в тоя кален и тъжен път всеки друг кон би запрял, но Осман препускаше леко и едри късове кал изхвърчваха изпод копитата му. Нона не мислеше да отива в Сеново, а се отби и пое направо към поста, през поляната. Постът беше вече пред очите й, тя гледаше все там. Едва сега усети колко се вълнува и колко бързо бие сърцето й. Ето един войник се показа пред поста, поглежда към нея и се скрива. Не е ли отърчал да обади на Галчева, че „госпожицата от чифлика“ иде? И сам Галчев няма ли да се покаже ей сега, гологлав, засмян? Войникът пак излиза и гледа към нея. Но Галчев го няма. Дали още не се е върнал?

Войникът не се отдръпна, а остана на мястото си и когато Нона стигна и се приравни с него. Не беше Хубен, но и него Нона беше виждала по-рано.

— Доде ли си подпоручика? — каза тя и се взря във войника, като искаше преди всичко по лицето му да прочете какво има. Войникът само махна с глава, не се усмихна, не се учуди, лицето му си остана безстрастно, както по-рано. — Тук ли е подпоручика? — повтори Нона. — Доде ли си?

— Няма го още — сухо отвърна войникът.

— Как? Не може да бъде. Трябва да е бил тука и да е заминал пак. — Войникът мълчеше. — Откога го няма? Аз дохождах онзи ден, Хубен ми каза, че подпоручика заминал по границата.

— Да, замина.

— Е, оттогаз не си ли е дохождал?

— Не, г-це, оттогаз не си е дохождал.

Нона замълча. Тя беше отчаяна. Не беше мъчно да разбере, че войникът не искаше да й каже нищо, той говореше колкото да не мълчи и повтаряше нейните думи.

— А кога ще си доде? — попита Нона.

— Не знам, г-це, нищо не знам. — Войникът се обърна към поста. На прозореца стоеше Левашки. — Никакви известия нямаме, нищо не знаем — говореше смутено войникът, като поглеждаше Левашки.

Една неочаквана тревога обзе Нона. Тук имаше нещо, което криеха от нея, не искаха да й го кажат, това беше ясно. Тя поиска да каже още нещо, да попита още нещо, но строгото лице на Левашки — той все стоеше на прозореца — я отчая.

— Аз пак ще дода — каза тя и гласът й потрепна. — Нали мога да дода пак да попитам дошел ли си е г-н Галчев?

Войникът погледна изпод очи Левашки и отговори:

— Можете, г-це.

— Довиждане! — усмихна се Нона, защото все пак им беше благодарна, и обърна кабриолета към селото.

Милчевски я видя, когато стигна в хотела, и излезе да я посрещне. Той знаеше, че тя иде от поста, и я попита:

— Е, научихте ли нещо? Как е сега Галчев, леко е ранен, нали?

Когато Нона чу тия думи, тя тъкмо щеше да слиза, обърнала се беше с лицето си към Милчевски и, приклекнала, като се държеше с едната си ръка за капрата, готвеше се да стъпи на колелото и оттам да скочи на земята. Думите на Милчевски като че я удариха, тя стоеше като гръмната, уплашена, изненадана. Земята сякаш се завъртя около нея и тя щеше да падне. Но в същия тоя миг, когато сърцето й се късаше от болка, тя направи свръхчовешко усилие над себе си и можа да се съвладее.

— Да, да! Научих, всичко научих — каза тя и скочи от кабриолета.

Но Милчевски беше схванал вълнението й, разбра, че е прибързал, и се обърка.