Амели Нотомб - Изумление и трепет

Заех се да подготвям доклада на века. Започнах с данни за консумацията на масло в Япония от 1950-а година насам и за паралелното нарастване на броя на заболяванията, дължащи се на прекаленото приемане на животински мазнини. После описах предишните методи за частично обезмасляване, новия белгийски метод и неговите предимства. Тъй като трябваше да напиша всичко това на английски, взех си работа и за вкъщи — имах нужда от моя технически речник. Не мигнах цяла нощ.

На следващия ден отидох на работа два часа по-рано от обикновено, за да отпечатам доклада и да го връча на господин Тенши, без да закъснявам с явяването си при господин Сайто.

Който не пропусна да ме извика.

— Прегледах фотокопията от вчера. По-добри са, но все още не са съвършени. Продължавайте.

И хвърли листата в кошчето за боклук.

Послушно наведох глава и едва се сдържах да не се разсмея.

Господин Тенши ме откри при копирната машина и ме поздрави с цялата сърдечност, която му позволяваше обичайната му сдържаност.

— Докладът ви е отличен, пък и толкова бързо го завършихте. Искате ли да обявя кой е авторът?

Беше рядко великодушен човек — ако бях пожелала, щеше да направи груба професионална грешка.

— В никакъв случай, господин Тенши. Това ще навреди и на двама ни.

— Права сте. Въпреки това на следващите събрания бих могъл да прокарам идеята, че вашето сътрудничество би ми било полезно. Мислите ли, че господин Сайто ще възрази?

— Напротив. Вижте как ме кара непрекъснато да правя фотокопия, за да ме отдалечи от себе си. Той иска да се отърве от мен и ще ви бъде благодарен, ако му предоставите такава възможност. Мисля, че не може да ме понася.

— Значи не бихте се обидили, ако представя доклада за мой?

Бях изумена от поведението му — нищо не го задължаваше да се отнася така почтително към нищожната ми персона.

— Но моля ви, господин Тенши, би било голяма чест за мен.

Разделихме се с взаимно уважение. С доверие гледах към бъдещето. Скоро щеше да се свърши с нелепите гаври на господин Сайто, с фотокопията и със забраната да говоря втория си роден език.

Няколко дни по-късно настъпи истинска драма. Бях извикана в кабинета на господин Омоши. Отидох без никакви опасения, тъй като нямах представа какво може да иска от мен.

Още от вратата съзрях господин Тенши, седнал на един стол. Той извърна лице към мен и ми се усмихна — най-човешката усмивка, която бях виждала и която казваше: „Предстои ни да изживеем нещо отвратително, но ще го изживеем заедно.“

Мислех си, че знам какво е да те нахокат. Онова, което се наложи да изтърпя, ми доказа, че нищо не съм знаела. Върху мен и господин Тенши се изля водопад от безумни крясъци. Още се питам кое беше по-страшно: формата или съдържанието им.

Съдържанието беше невероятно обидно. Двамата с другаря ми по злочестина бяхме наречени с какви ли не имена: предатели, некадърници, змии, лицемери и — върха на оскърблението — индивидуалисти.

Формата пък обясняваше много събития от японската история — за да прекратя ужасния вой, бях готова на всичко: да нападна Манджурия, да изколя хиляди китайци, да се самоубия в името на императора, да забия самолета си в някой американски броненосец, може би дори да работя за две компании като „Юмимото“.

Най-непоносимо ми беше да гледам как унижават моя благодетел. Господин Тенши беше интелигентен и почтен човек, поел голям риск напълно съзнателно, но не от личен интерес, а от чист алтруизъм. За благодарност изливаха на главата му цялата тази помия.

Опитах се да се държа като него. Той бе навел глава и превил рамене. Лицето му изразяваше покорство и срам. Последвах примера му. Но в един момент дебелакът му каза:

— Единствената ви цел винаги е била да саботирате компанията!

Главата ми задейства на пълни обороти. Не биваше да допускам тази история да навреди на кариерата на моя ангел-хранител. Хвърлих се в бучащия поток от крясъци.

— Господин Тенши не е саботирал компанията. Аз го помолих да ми повери тази задача. Аз единствена нося отговорността.

Успях само да видя ужасения поглед на другаря ми по съдба. В очите му прочетох: „За бога, мълчете!“ Уви, прекалено късно.

Господин Омоши за миг онемя, след което се приближи към мен и изрева в лицето ми:

— Осмелявате се да се защитавате!

— Напротив, признавам вината си. Единствено мен трябва да накажете.

— Осмелявате се да защитавате тази змия!

— Господин Тенши няма нужда от защита. Обвиненията ви към него са несправедливи.