Амели Нотомб - Изумление и трепет

Бях намерила призванието си. Тази проста, полезна, човешка работа ми позволяваше да се отдавам на обогатяващо духа съзерцание. Мечтаех да върша това цял живот.

Но ето че господин Сайто ме привика в кабинета си и ми прочете заслужено конско — бях се провинила в поемане на инициатива. Вършех нещо без разрешението на преките ми началници. Освен това пощальонът се намирал пред нервна криза, тъй като се смятал почти за уволнен.

— Много е лошо да се краде работата на другите — с право ме упрекна господин Сайто.

Със съжаление виждах как се слага край на многообещаващата ми кариера. На всичкото отгоре пак нямаше да знам с какво да се занимавам.

В този момент с цялата наивност, на която бях способна, реших, че ще бъде чудесно да предложа нещо ново: докато бутах количката с писмата, бях забелязала, че на всяко бюро има календар, но почти никога червеното квадратче не бе поставено на точната дата, понякога дори не обръщаха страницата на изтеклия месец.

Този път поисках разрешение.

— Може ли да се заема с календарите, господин Сайто?

Той непредпазливо се съгласи. Реших, че вече имам занаят.

Сутрин обикалях бюрата и слагах червеното квадратче на точната дата. Изпълнявах длъжността премествач на календарни дати.

Постепенно служителите на „Юмимото“ забелязаха какво правя и го намериха за изключително забавно.

Питаха ме:

— Как е? Не ви ли изморява тази изтощителна работа?

Отговарях с усмивка.

— Ужасно е, но взимам витамини.

Новото занимание ми харесваше. То имаше недостатъка да отнема прекалено малко време, но пък ми позволяваше да взимам асансьора и да се хвърлям през прозореца. Освен това развличах публиката.

Най-голямата веселба настъпи, когато трябваше да се премине от февруари на март. Не бе достатъчно да се премести червеното квадратче. Трябваше и да се обърне, дори да се откъсне февруарската страница.

Служителите от различните отдели ме посрещаха, като че ли бях състезател. С решителни самурайски жестове унищожавах февруарските месеци, имитирайки жестока битка с гигантската фотография на покрития със сняг връх Фуджияма. После напусках полесражението с уморения, но горд вид на победител. Очарованата публика ме изпращаше с възгласи „банзай“.

Слухът за моята слава достигна до ушите на господин Сайто. Очаквах здравата да ме сапуниса заради клоунските ми изяви, затова си подготвих защитна реч.

— Вие ми разрешихте да се заема с календарите — започнах още преди да бе дал воля на яростта си.

Отговори ми без всякакъв гняв с обичайния си недоволен тон:

— Можете да продължите. Но без да правите от това спектакъл, защото разсейвате служителите.

Бях изненадана от лекотата на мъмренето.

Господин Сайто добави:

— Фотокопирайте ми това.

И ми подаде огромна купчина листа формат А4 — трябва да имаше хиляда.

Поставих купчината в горния резервоар на фотокопирната машина, която свърши работата си бързо и коректно, и занесох на шефа оригинала и копията.

— Не са добре центрирани — рече той, показвайки ми един лист. — Фотокопирайте документа отново.

Върнах се при машината, като си мислех, че сигурно лошо съм поставила листовете в резервоара. Този път се постарах повече и резултатът беше безупречен. Занесох купчината на господин Сайто.

— Пак не са добре центрирани — каза той.

— Не е вярно! — възкликнах.

— Ужасно нахално е да се говори така на началник.

— Простете ми, но много внимавах, за да бъдат копията както трябва.

— Ама не са. Вижте.

Показа ми един лист, който ми изглеждаше безупречен.

— Какво му е?

— Тук, вижте: текстът не е напълно успореден с ръба на листа.

— Нима?

— Щом ви го казвам!

Хвърли копията в кошчето за боклук и попита:

— Да не би да използвате горния резервоар? — Да.

— Ето обяснението. Затова работата ви не е прецизна.

— Господин Сайто, иначе ще ми трябват часове.

— Къде е проблемът? — усмихна се той. — И без това нямате какво да правите.

Явно ме наказваше заради календарите.

Настаних се пред фотокопирната машина като някой каторжник на галера. За всяко копие трябваше да повдигам капака, да намествам листа на определеното за това място и да натискам копчето, след което да преглеждам резултата. В седем часа вечерта все още не бях свършила. От време на време идваха служители с документи за фотокопиране. Ако имаха да правят повече от десет копия, смирено ги молех да използват машината в другия край на коридора.