Амели Нотомб - Изумление и трепет

— Ще работите с нея днес следобед, но преди това ми донесете едно кафе.

Беше вече два часът. Нито за миг не се бях откъсвала от епистоларните си упражнения.

Оставих чашата с кафе на бюрото на господин Сайто и се извърнах. Към мен вървеше високо и дълго като лък момиче.

Винаги когато мисля за Фубуки, виждам японски лък, по-висок от японец. Затова и дадох на компанията името „Юмимото“, което значи „нещата на лъка“.

А видя ли лък, винаги се сещам за по-високата от японец Фубуки.

— Госпожица Мори?

— Наричайте ме Фубуки.

Не слушах какво говори. Госпожица Мори беше висока поне метър и осемдесет — ръст, който малко японски мъже достигат. Тя беше чудно стройна и грациозна, въпреки неизбежната японска скованост. Но това, което ме изуми, беше прекрасното й лице.

Тя ми говореше, чувах звука на мекия й интелигентен глас, показваше ми документи, обясняваше ми за какво става дума, усмихваше се, а аз дори не забелязвах, че не я слушам.

После ми предложи да се запозная с документите, които беше оставила на бюрото ми, седна на мястото си, на два метра от мен, и се захвана с работата си. Покорно запрелиствах книжата — правилници и разни списъци.

Лицето й поглъщаше цялото ми внимание. Бе свела клепачи над цифрите и не виждаше, че я изучавам. Имаше най-прекрасния нос на света, истински неподражаем японски нос с деликатни ноздри, който ще разпознаеш сред хиляди други. Не всички японци имат такива носове, но във всеки случай срещнеш ли такъв нос, той не може да не е японски. Ако Клеопатра беше имала такъв нос, световната география днес щеше да е съвсем друга.

Вечерта изобщо не си помислих, че не съм използвала нито едно от уменията, за които ме бяха назначили. Би било дребнаво. В крайна сметка всичко, което исках, бе да работя в японска фирма. И работех.

Имах чувството, че съм си прекарала деня прекрасно. Дните, които последваха, затвърдиха това чувство.

Все още не разбирах каква е ролята ми в предприятието, а и ми беше безразлично. Изглежда, че господин Сайто ме намираше за отчайваща, което ми беше още по-безразлично. Бях очарована от колежката си. Приятелството й ми се струваше достатъчно основание да прекарвам по десет часа на ден в „Юмимото“.

Тенът й бе едновременно бял и матов, също като този, за който така поетично говори Танизаки. Фубуки въплътяваше съвършенството на японската красота — като се изключи невероятният й ръст. Лицето й напомняше „карамфила на древна Япония“, символ на благородната девойка от миналото — поставено над този издължен силует, това лице бе предопределено да владее света.

„Юмимото“ беше една от най-големите компании в света. Господин Ханеда ръководеше отделите за внос и износ, които купуваха и продаваха всичко съществуващо навсякъде по планетата.

Каталогът „Внос-Износ“ на „Юмимото“ представляваше чудовищна версия на каталога „Превер“: от финландския ементал до сингапурската сода през канадските оптични влакна, френските гуми и зеблото от Того — всичко беше вътре.

Парите на „Юмимото“ надхвърляха човешкото въображение. След натрупването на определено количество нули сумите напускат света на цифрите, за да навлязат в областта на абстрактното изкуство. Питах се дали в компанията изобщо имаше човек, способен да се радва от печалбата на сто милиона йени или да съжалява за загубата на същата сума.

Служителите от „Юмимото“, също като нулите, добиваха стойност единствено поставени зад другите цифри. Всички освен мен — аз нямах даже властта на нулата.

Дните минаваха, а аз все така не служех за нищо. Което не ме тревожеше особено. Имах чувството, че са ме забравили, но това не ми беше неприятно. Седнала на бюрото, четях и препрочитах документите, оставени от Фубуки. Те бяха смайващо безинтересни с изключение на списъка на служителите в „Юмимото“ — той съдържаше име, фамилия, дата и място на раждане на служителя, евентуално име на съпругата или съпруга, на децата, както и датите им на раждане.

Сами по себе си тези сведения не бяха ни най-малко вълнуващи, но когато човек е много гладен и кората хляб му се струва апетитна — в състоянието на бездействие и недохранване, в което се намираше мозъкът ми, списъкът ми изглеждаше занимателен като светска хроника. Впрочем той бе единственият документ, който разбирах.

За да си дам вид, че работя, реших да го науча наизуст. Имаше около стотина имена. Повечето служители бяха женени и с деца, от което задачата ми се усложняваше.