Венцеслав Николов - Реализмът и духовете у Исабел Алиенде

Впрочем нека не ви разказвам романа. В първите му глави на някого може да се стори, че в дома на Исабел Алиенде хората са разказвали семейни предания, след като са изчели Габриел Гарсия Маркес, Хуан Рулфо, Алехо Карпентиер, Мигел Анхел Астуриас… Могат да се прибавят още много имена. Но кой днешен романист на континента, още повече начеващ, успява да остане неподвластен на творческото притегляне на тези големи художници? Вярно, Исабел Алиенде е заимствала някои похвати от всепризнатите латиноамерикански белетристи, но не ги е привнесла механично в творбата си. Ако започва с отделни сходства примерно с Гарсия Маркес, тя продължава и завършва като Исабел Алиенде.

В първите глави на романа реалността на миналото се гледа през очите на човек, разлистващ с умиление албум с пожълтели едновремешни снимки на дядо и баба. Колкото по-отдавнашни са снимките, толкова по-ефективно — и по-ефектно — действува филтърът, който отсейва встрани от разказа обикновеното, делничното, и пропуска в него само най-ярките и обгърнати с романтичен ореол случки, образи, чувства. Той придава особена, чудновата обагреност на тяхната истинност, без да я поставя под съмнение. Огражда я с удивителни, а не с въпросителни знаци. Пресъздаваната действителност се възприема като достоверна и силно наситена емоционално. Тази наситеност помага и крайно необичайното да се мотивира в контекста така, че да не избива на парадокс. Исабел Алиенде се е постарала — читателят ще прецени доколко е сполучила — да подчини и загатнато метафизичното на особени закони на логиката. Поне на логиката на литературното изображение. В някои сцени писателката отвежда реалността до самата граница на приказното, на вълшебното, на мита или на магическото. Побутва я да пристъпи отвъд с единия крак, но после винаги я връща съзнателно на отсамната страна. Затова върху романа не би трябвало да се поставя етикет „магически реализъм“. Исабел Алиенде използва елементи и на „магическа реалност“, и на „реално — чудно“, но главно — реализъм от „класически“ тип. Те се застигат, смесват се, преустройват се като хор според песента, която ще изпълни. Някои излизат по-напред като солисти, но не пеят сами. В следващата песен солист е друг, те заемат място по-назад, но не излизат от състава. В този смисъл „Къщата на духовете“ предлага разнообразни съчетания на похвати. Те се преливат като в скачени съдове, които авторката наклонява ту към един, ту към друг. Общата им основа обаче — това е реализмът. В книгата няма магии, няма чудеса. Освен едно — чудото на словото. На богатия повествователен рисунък, постигнат с вода от много стилистични кладенци, с често редуващи се гами от настроения. Чудото, което повишава каратите на идейното и на емоционалното въздействие на романа.

В началните глави на творбата, когато Къщата още не е построена или завършена като символ, духовете са синоним само на призраци, присъствието им е твърде бегло и не влияе върху действието. По-скоро служи като фон за изява на тънкото женско чувство за хумор на Исабел Алиенде, с което тя „приземява“ и най-необичайното. Духовете й са в общи линии кротки, плахи и разсеяни. От пожълтелите страници на родовите хроники и на момичешките тетрадки — дневници излизат и занимателни случки, от които лъха носталгия по миналото и главно по детството. Но и тук писателката не остава безразлична към другите, към обществените духове. Първите, бутафорните, са по-скоро гости в сюжета. Негов двигател са сложните и съвсем не вълшебни процеси в буржоазното общество, конфликтите между причинителите и жертвите на социалните язви. В разказа и нахлуват — вече направо от живота — вкоренените от векове неправди, произволите на господарите, беззаконието на капитала, мизерията на потиснатите, у които кълнят семената на протеста.

За последната третина от романа си Исабел Алиенде не се е нуждаела от тетрадки — дневници. В тази част литературният материал е в основата си свидетелско показание. Тук ветрилото от художествени похвати по принуда се свива, тук всичко има по-отчетливи и по-стегнати реалистични измерения. Времето се задвижва с по-висока скорост, на по-бързи обороти работи и „камерата“ на авторката. Тя запечатва жестока, сурова реалност, вплита във вътъка на повествованието „документални кадри“ за преживяното от един народ в годините на подем и погром. Исабел Алиенде е белязала тези години с ударни заглавия — „Пробуждането“, „Заговорът“, „Терорът“, „Часът на истината“. Пресъздала ги е, сплавяйки доказано журналистическо майсторство с укрепващ белетристичен талант. Откроила е мястото на своите литературни герои във водовъртежа на нелитературните събития от чилийската история около фашисткия преврат, обосновала е развитието на образите си както в художествен, така и в политически план. В тези последни глави температурата на политическите сблъсъци е висока, тя разпалва не толкова въображението, колкото гражданската позиция. Вековечната борба между доброто и злото придобива тук резки очертания, от рисунъка изчезват меките тонове, нежните флажолети, закачливите пицикати. Няма ги ефирните полусенки и камерно ироничния тон, характерни за първите части на романа, където „смехът поправя нравите“, поне донякъде. Тук романът се превръща в безпощаден обвинителен материал, в безапелационна присъда над Пиночетовия неофашизъм като идеология и като практика. И над онези, които допуснаха, подготвиха или поздравиха „черния вторник“.