Венцеслав Константинов: Ерих Кестнер

Повечето хора бързат да се отърват от детството като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не им трябва. За тях животът представлява нещо като безкраен кренвирш, от който те си откъсват всеки ден по едно парче и, кога с удоволствие, кога не, изяждат. За тях изяденото вече не съществува! Така те усърдно се катерят по стълбицата на живота, „издигат се“ от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало и когато най-сетне се озоват на върха и с мъка се опитват да запазят нестабилното равновесие между амбиции и възможности, с изненада откриват, че са изгорили зад себе си станалите им вече излишни стъпала и всякакъв обратен път им е отрязан. Остава им единствено „пътят напред“, т.е. към старостта, безсилието и… смъртта.

А нима не е по-добре човек да може да се качва и да слиза по стълбището на живота си като в голяма и богата къща — с уханния килер, пълен със сушени плодове, буркани със сладко и интересни, макар и овехтели и вече никому ненужни неща; с различните етажи, в които са подредени важни и незаменими предмети, станали свидетели на неповторими за собственика им събития; и с таванската стаичка, където може да се погледат звездите, да се помечтае или, в най-лошия случай, да се напише някое стихотворение. Но повечето хора живеят без уютния дом на детството и, може би за да забравят това, си придават важност.

„Само който достигне до «почтена» възраст и си остане дете, е истински човек!“ Това са думи на ужасното, непоправимо, неподдаващо се на превъзпитание, понякога жестоко, но винаги искрено „възрастно дете“ Ерих Кестнер. Неговите творби ще карат съдържатели на нощни заведения и дори медицински сестри да се изчервяват, но в същото време ще ги предписват на болни от меланхолия и кандидат-самоубийци, за да възстановят оптимизма си и чувството си за хумор.

Този любимец на децата от всички възрасти — включително и старческата — е роден в Дрезден, красивия град на Елба, през последната година на деветнайсетия век. И макар да напуска родното си място още в пелени, Ерих отнася в сърцето си цветно стъкълце от неговата романтичност.

Баща му е бил майстор на конски седла, когото индустриализацията на Германия скоро превръща в обикновен работник във фабрика за куфари. Майката на Ерих, която ще се радва на обичта му до последния си дъх, е била принудена да работи като прислужница, а по-късно като фризьорка, за да осигури на единствения си син сносно препитание. С живия си, дружелюбен и отзивчив характер, въпреки своята необразованост, тя остава завинаги негов най-добър приятел и съветник. Тя умее да възпитава сърцето му така, както могат малцина „модерни“ майки с висше образование. Двамата, майка и син, преброждат планините на Германия, запознават се с живота на обикновените хора — нещо, което ще е от голямо значение за бъдещия писател.

С голям труд родителите на Ерих успяват да го запишат в училище за основни учители. Това е „най-високото“ стъпало в обществената стълбица, за което би могъл да мечтае не един дребен занаятчия по онова време.

И тук Ерих разбира, че никога няма да стане учител. Смущава го военната, типично немска „подреденост“ на обучението, дресурата на новопостъпилите питомци в пълно и безропотно подчинение — нещо, което той би трябвало да прилага над своите бъдещи ученици! Въпреки че е първи по успех, Кестнер бива многократно наказван за ученически „щуротии“, които по-късно ще опише в чудния си роман „Хвърчащата класна стая“. Огорчението от примитивността и тъпотата на тогавашната немска образователна система Ерих ще носи в себе си през целия си живот, ще чувства дните си, прекарани в училище, като загубени и лишени от съдържание.

Ето какво казва писателят Кестнер в своето обръщение към начинаещите ученици:

„Мили деца! Вашият съдбоносен час е настъпил. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета! Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Не позволявайте да ви унищожат детството! Не смятайте училищната катедра за трон или амвон! Учителят седи по-високо от вас не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито Дядо Господ! Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не му вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, от сърце ще се радва на вашата обич. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!“