Фридрих Ницше: Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Одухотворяването на чувствеността се нарича любов : тя е най-великият триумф над християнството. Друг подобен триумф е одухотворяването на враждебността . Тя се състои в дълбокото разбиране на смисъла и цената да имаш врагове — накратко, да действаш и да заключаваш обратно на начина, по който си го правил, преди да ги имаш. Църквата е искала да унищожи своите противници винаги, във всички времена — ние, безнравствениците и анархистите, виждаме за себе си полезността от църковното съществуване изобщо… Враждебността е станала далеч по-одухотворена и в политиката — много по-умна, задълбочена, склонна към размисли, по-внимателна и предпазлива . Почти всяка партия съзнава собствения си интерес за самосъхранение и в това, щото противната да не събере достатъчно сили — същото се отнася и за голямата политика. Например едно едва прохождащо създание, каквото е Новата империя, се нуждае много повече от врагове, отколкото от приятели — само като противник тя усеща собствената си необходимост, тя става необходима едва в противоречието… Не по-различно се отнасяме и към „вътрешния си враг“ — и в този случай одухотворихме враждебността, и тук разбрахме ценността на това одухотворяване. Ще бъдеш плодовит единствено ако си богат на противоречия; оставаш млад само ако душата ти не се отпуска, не се стреми към мир… Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест. Отказвайки се от войната, човек се отказва от великия живот… В много случаи „душевният мир“ е просто заблуждение — нещо друго , което не знае как да се назове по-честно, без заобикалки и предразсъдъци. „Мир на душата“ може да бъде например излъчването на богат анималитет 12 12 Анималитет — в смисъл на животинско, първично. — Бел. прев . в моралното или пък в религиозното. Или пък начало на умората, спускащият се здрач, предвестникът на всеки залез. Или знак за овлажняването на въздуха, за появата на южняка. Или несъзнателната благодарност за доброто храносмилане (някои дори го наричат „човеколюбив“!). Или притихването на вече оздравяващия, за когото всички неща сякаш са нови и който е в очакване… Или онова състояние, последвало пълното удовлетворение на внезапно обладалата ни страст, онова чувство на доволство от пресищането. Или старческата слабост на волята ни, нашите лоши навици и пороци. Или мързелът, толкова убеждаван от суетността да се пречисти морално. Или настъпването, на осъзнаване, и то на чудовищно осъзнаване, след дългото напрежение и страдание от неизвестността. Или изразът на зрялост и майсторство в действието, в творчеството, във въздействието и волята, достигнатата „свобода на волята…“ Залез на боговете: кой знае? Може би просто още един вид „мир на душата“…

Формулирам един принцип. Всеки натурализъм в морала — а това ще рече във всеки здрав морал — е овладян от жизнен инстинкт. Някаква жизнена повеля се изпълнява от определения канон на „трябва“ и „не трябва“, някакво препятствие или враждебност в жизнения път биват по този начин отстранени. Противоестественият морал, т.е. почти всеки морал, насаждан, проповядван и почитан до днес, се обръща против жизнените инстинкти — това веднъж е тайна, а друг път — явна и дръзка присъда над тия инстинкти. Казвайки „Бог вижда в сърцата“, моралът отрича както висшите, така и низшите жизнени пориви и прави бог враг на живота … Светецът, божият любимец — та той е идеалният кастрат… Истинският живот свършва там, където започва „Царството божие“…

Ако допуснем, че светотатството в един подобен антижизнен бунт е приело своята защитена от християнския морал неприкосновеност като щастие, то можем да разберете и още нещо — безсмислието, измамата, абсурдността, лъжливото в тоя бунт. Присъдата над живота от позицията на живеещия в края на краищата остава само симптом за определен начин на живот — въпросът: с право или не, тук изобщо не се поставя. Той би трябвало да се намира някъде извън живота , а пък, от друга страна, да го познава толкова добре, колкото всички живели . Едва тогава той би имал право да се докосне до проблема за стойността на живота. Има достатъчно основания, за да се разбере, че този проблем за нас е недосегаем, нещо повече — недостъпен . Когато говорим за ценности, то ние сме под оптиката на живота, ние сме инспирирани от него самия. Той ни принуждава да определяме ценности, той остойностява и оценява чрез нас, когато уж ние посочваме тия ценности… Оттук следва, че онази антиприрода на морала , поставена от бога като противоположност, като присъда над живота, е просто една форма на оценка на живота — но кой живот, кой вид живот ? Та аз вече посочих отговора — упадъчния, отслабения, уморения, осъдения живот. Морал — така, както е разбиран досега и формулиран от Шопенхауер като „отрицание на волята за живот“ — това е самият декадентски инстинкт, който ражда императив, заповядва: „Умри!“ Това е присъдата на вече осъдения…