Фридрих Ницше: Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Разбрал ли е всичко това самият той, най-умният от всички самозаблудени? Казал ли го е пред своя край, в предсмъртния си, изпълнен с мъдрост, изблик на сила? Сократ сам искаше да умре — не Атина. Той посегна към чашата с отрова, той принуди атиняните да му я предложат… „Сократ не е лекар — мълвял той на себе си, — тук лекар е единствена смъртта… Сократ просто бе дълго, много дълго болен…“

Питате ме какво означава идиосинкразията при философите?… Например това е недостигът на историческа духовност в намеренията и начина на мислене, омразата им към представата за бъдното, техният египтицизъм. Те смятат, че деисторизирайки нещо, му правят чест sub specie aeterni8 8 От гледна точка на вечността. — Бел. прев. , създавайки от него мумия. Всичко онова, с което философите се занимаваха през хилядолетията, бяха понятия-мумии, изпод ръцете им не излезе нищо истински живо. Те само убиваха и изкормваха — тези господа служители на бога-понятие; когато му се кланяха, те ставаха жизненоопасни. За тях смъртта, промяната, възрастта, както и растежът — това са все упреци, дори отрицания. Това, което е, няма да бъде; което ще бъде , то не е… И те всички отчаяно вярват в сегашното. Но понеже не могат да го уловят, те търсят основания за това, че им се изплъзва. Има някаква измама в това, че не можем да възприемем истински сегашното — а кой ли е измамникът? „Ето го! — крещят доволно те. — Това е чувствеността, сексуалността! Тези сетива, които и така са неморални , ни залъгват, мамят ни относно истинския свят . Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата — историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството — нали тя е «народ». Да си философ, да си мумия, да представяш монотоно-_теизма_ 9 9 Иронично отношение към течението „монотеизъм“. — Бел. прев. винаги с маската на гробар! И най-вече да избягаш от тялото , от тази несъкрушима фиксидея на чувството, да го отречеш напълно, въоръжен с всички възможни грешки на логиката, и да го компрометирай!, въпреки цялата му дързост да се представя за истинско!“

Почтително оставям настрана името на Хераклит . Ако целият останал философски свят отхвърли истинността на чувствата, защото бяха израз на многозначност и промяна, то Хераклит ги пренебрегна, защото изразяваха нещата в тяхната протяжност и единство. И той е бил несправедлив спрямо тях. Те не лъжат нито по същество, както смятаха елеатите, нито пък по начина, посочен от него — чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи — както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната — те не заблуждават… Но Хераклит ще запази вечното си право в това, че неговата „действителност“, неговото „битие“, е една празна фикция. „Видимият свят“ е единствен, „истинският свят“ — просто измислен .

А всъщност какви съвършени органи за наблюдение са чувствата ни! Сетивата ни! Например носът, за когото още нито един философ не е говорил с почит и благодарност, е вероятно най-деликатният инструмент, който ни е предоставен; той установява и най-малките разлики в движението, които не може да контролира и спектоскопът. Днес ние притежаваме точно толкова наука, колкото, според собствената ни преценка, могат да поемат чувствата и сетивата ни — при все че ние всячески ги изостряме и въоръжаваме, та накрая ги научихме и да мислят. Останалото е израждане и антинаука: бих казал метафизика, теология, психология, познавателна теория. Или пък формална наука, учение за знаците, както логиката или приложната логика — математиката. В изброените дисциплини изобщо не се проявява действителността — дори не и като проблем; както не се проявява и въпросът: каква е изобщо стойността на една подобна знакова конвенция, каквато е логиката?

Другата идиосинкразия на философите е не по-малко опасна: тя се състои в смяната на първо и последно, на начало с край. Те поставят като начало онова, което винаги идва накрая (колко жалко — та то изобщо нямаше да дойде!), а „най-висшите“ понятия, т.е. най-общите, най-изпразнените от съдържание, последният полъх на изпаряващата се реалност — именно в началото, като начало . Отново техният начин за отдаване на почитта — висшето не трябва да израства от низшето , а и изобщо не трябва да израства отнякъде… Морал: всичко, което е от първа степен, трябва да бъде causa sui10 10 Причина за себе си. — Бел. прев. . Произходът му от нещо друго се смята вече за упрек, за съмнение в стойността му. Всички висши ценности, всички висши понятия са първостепенни: абсолютното, доброто, истинското, съвършеното — всичко това не може да е станало, трябва следователно да е causa sui . Но всичко това не би могло да не е нещо еднакво, единно — не би могло да влиза в противоречие със себе си. Оттук и глупавото понятие „бог“… Последното, най-слабото, най-изпразненото — поставено отпред, като причина за себе си, като ens realismum11 11 Висша реалност. — Бел. прев. ! Как ли е могло човечеството да приеме сериозно всички тия душевноболни и техните брътвежи! И колко скъпо е платило за това!…