Фридрих Ницше: Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

(Най-старата форма на идеята, относително проста, умна и убедителна. Перифразиране на изречението „Аз, Платон, съм самата истина“.)

2. Истинският свят, който е недостижим днес, но е обещан на мъдрите, на благочестивите, на добродетелните — „за разкаялите се грешници“.

(Напредък на идеята, тя става по-фина, по-необхватна, неуловима — става женствена, християнска…)

3. Истинският свят недостижим, недоказуем, неопределим — но вече измислен като утешение, задължение, императив…

(В основата си — старата песен, но по-замъглена и скептична; идеята става сублимна, бледа, северна, кьонигсбергска.)

4. Истинският свят — недостижим! Във всеки случай — недостигнат. И като недостигнат — непознат. Следователно той не утешава, не решава, не спасява, не задължава: как да ни задължи нещо непознато?

(Сиво утро, първата прозявка на разума, кукуригане на позитивизма.)

5. „Истинският свят“ — една ненужна идея, която вече не ни задължава, една излишна идея; следователно — да я премахнем!

(Светла утрин. Завръщане на веселостта. Платон се изчервява от срам; шумно веселие на свободните духове.)

6. Изхвърлихме „истинския свят“ — и кой свят остана? Сякаш привидният? Но не! Заедно с истинския свят ние изхвърлихме и привидния!

(Пладне. Часът на най-малката сянка; край на най-дългото заблуждение, върхът на човечеството: тук започва Заратустра …)

Всички страсти доживяват до едно време, когато се превръщат в гибелни, когато бремето на глупостта завлича жертвите им в бездната. Едва по-късно идва и друго време — когато страстите се сливат с духа, когато се „одухотворяват“. Преди обявяваха война на страстта заради нейната глупост — заклеваха се в унищожението й. Старият морал бе единодушен: да убием грешните страсти! — Най-известната сентенция по този въпрос се намира в Новия завет, в оная висша проповед, където, между нас казано, нещата още съвсем не се разглеждат от това ниво . Поучителен пример за отношението към сексуалността е изречението: „Ако ти играе окото, извади го!“ За щастие никой християнин не действа по този начин. Да унищожаваш страстите, поривите, нагона само за да предотвратиш неприятните им последствия — днес това е чиста проба глупост. Кой боготвори зъболекаря, който, за да облекчи болката, вади зъба? С известно подценяване пък се твърди, че на основата, върху която се е породило християнството, не би могло да се очаква „одухотворяване на страстите“ . Както е известно, ранната църква се е борила против „интелигентите“ и в полза на „бедната душа“ — как тогава би могло да се очаква от нея интелигентна борба против страстта? — Църквата е премахвала страстта хирургически във всякакъв смисъл: нейната практика, „лечението“ й се състоят в кастрирането . Тя никога не е попитала: „Как се одухотворява, как се облагородява, как се обожествява една страст?“ Във всички времена тя е проповядвала дисциплинирано към унищожение на чувствата (на чувствеността, на гордостта, властността, отмъстителността). Но да посегнеш на страстите — това означава да посегнеш на жизнения корен, да го скършиш; църковната практика е просто жизнено-враждебна …

Кастрирането и изтреблението са средствата, които инстинктивно се избират за унищожаване на страстното влечение от онези, които са слабоволеви, дегенерирали в развитието си — от натури, които просто се нуждаят и от някакво враждебно изявление, с което да издълбаят пропаст между себе си и страстта. Радикалните средства са задължителни за дегенератите — защото слабостта на волята, по-точно невъзможността да не се реагира на възбуда , е просто една различна форма на упадъка. Радикалната, смъртната враждебност срещу чувствеността си остава симптом, будещ съмнение — по него имаш право да си извлечеш определени изводи за цялостното състояние на някой, изпаднал в подобна ексцесия. Тази враждебност и омраза достигат своя връх едва тогава, когато подобни натури сами нямат твърдостта да се откажат от „дявола“, да пристъпят към самолечение. Ако хвърлим поглед назад, към цялата история на духовниците и философите — а в това число и на артистите, — става ясно, че най-отровните слова са изречени не от импотентни, не и от аскети, а от най-невъзможните аскети — онези, които изпитват вътрешна необходимост да бъдат такива…