Трябва да е бил хронически болен, помислих си. Комисията по разпределението му е отказвала трансплантатите, от които се е нуждаел. Докато един ден не е намерил решението на всичките си проблеми…
Лорън не помръдваше. Не дишаше. Спомних си как сърцето му бе подскочило и се бе загърчило в ръката ми, а после внезапно се бе отпуснало.
Лежеше върху лявата си ръка, скривайки часовника. Бях съвсем сам в празна стая и все още не знаех колко бе часът.
Така и не разбрах. Минаха часове, преди Милър да се осмели най-после да наруши заниманията на шефа си. Пъхна кръглото си безизразно лице през открехнатата врата, видя проснатия в краката ми Лорън и се отдръпна с писък. След минута през процепа на вратата се показа инжекционен пистолет, последван от воднисто синьо око.
Усетих ужилване по бузата.
— Проверих те по-рано — каза Джули. Седнала бе неудобно в долния край на болничното легло. — Или по-скоро ти ме повика. Когато пристигнах на работа, теб те нямаше, почудих се защо и тряс. Много лошо ли беше?
— Доста — отвърнах.
— Никога не бях чувствала някого толкова уплашен.
— Е, не споменавай това пред никого. — Натиснах копчето, за да изправя леглото в седнало положение. — Трябва да си пазя репутацията.
Окото и кухината около него бяха превързани и безчувствени. Не изпитвах болка, но тази безчувственост ме дразнеше — напомняше ми, че двама мъртви бяха станали част от мен. Една ръка, едно око.
Ако Джули долавяше мислите ми, нищо чудно да е нервна. А тя беше нервна. Непрестанно се местеше и поклащаше на леглото.
— През цялото време се питах колко е часът. Колко беше?
— Около девет и десет. — Джули потрепери. — Помислих, че ще припадна, когато онзи… онзи безличен дребен мъж се прицели с инжекционния си пистолет иззад ъгъла. О, не! Недей, Джил. Всичко свърши.
Толкова близо? Толкова близо ли е било?
— Слушай — рекох, — върни се на работа. Оценявам отзивчивостта ти, но така няма да постигнем нищо добро. Ако запазим спомена тъй жив, и двамата ще изпаднем в състояние на постоянен ужас.
Тя кимна отсечено и стана.
— Благодаря ти, че дойде. Благодаря ти също, че ми спаси живота.
Джули се усмихна на прага.
— Благодаря за орхидеите.
Все още не ги бях поръчал. Повиках една сестра и я накарах да ми каже, че мога да си тръгна още днес, след вечеря, ако си ида право у дома в леглото. Донесе ми и телефон, по който поръчах орхидеите.
След това пак спуснах леглото назад и полежах така известно време. Хубаво е да си жив. Започнах да си припомням разни дадени обещания, обещания, които можеше никога да не изпълня. Навярно бе дошло време да се погрижа за това.
Обадих се долу в служба Наблюдение на Джексън Бера. След като го оставих да изтръгне от мен историята на героичната ми постъпка, го поканих на чашка горе при мен, в болничното отделение. Бутилката от него, но щях да му я платя. Той възрази, но го накарах да приеме.
Бях набрал половината номер на Тафи, когато, както и предишната вечер, промених решението си. Върху нощната масичка до леглото се намираше ръчния ми телефон. Без предаване на образ.
— Ало?
— Тафи? Джил е. Можеш ли да си вземеш един свободен уикенд?
— Разбира се. От петък ли да започва?
— Чудесно.
— Ела да ме вземеш в десет. Разбра ли нещо за приятеля си?
— Да. Бях прав. Убили са го органоборсаджии. Вече всичко свърши, хванахме виновника. — Не споменах нищо за окото. До петък щяха да ми махнат превръзките. — Колкото до уикенда, иска ли ти се да видиш Долината на смъртта?
— Шегуваш се, нали?
— Ни най-малко. Слушай…
— Но там е горещо! Сухо! Мъртво е като на луната. Нали спомена именно Долината на смъртта?
— През този месец не е горещо. Изслушай ме…
И тя ме изслуша. Слуша достатъчно дълго, за да се убеди.
— Знаеш ли какво си мислех? — рече тя накрая. — Ако ще се виждаме често, по-добре е да сключим… сделка. Няма да си говорим за работа. Съгласен ли си?
— Добра идея.
— Проблемът е, че работя в болница — каза Тафи. — Хирург съм. За мен органичният трансплантационен материал е просто средство за работа, средство, което използвам за изцеляване. Дълго време ми трябваше, докато започна да го приемам така. Не искам да знам откъде идват материалите и не искам да слушам нищо за органоборсаджии.
— Добре, споразумяхме се. Ще се видим в петък в десет.
Лекар, помислих си по-късно. Добре. Уикендът се очертаваше хубав. Хората, които изненадват, най-много заслужават да бъдат опознати.
Бера влезе с бутилка J&B.
Читать дальше