Лари Нивън - Смърт в екстаз

Трябваше да го накарам да говори.

— Добре, ще ви кажа — съгласих се аз, — но ми е интересно как сте научили за нея. Имате агент в РАМО?

Лорън се подсмихна.

— Бих искал да бе така. Не. Преди няколко месеца, съвсем случайно, бяхме хванали един от хората ви. Когато разбрах какъв е, накарах го да си поговорим за работата му. Той успя да ми поразкаже нещичко за забележителната ви ръка. Надявам се да науча повече от вас.

— Как се казваше?

— Няма значение, г-н Хамил…

— Как се казваше?

— Нима очаквате да помня името на всеки донор?

Кой ли бе попаднал в органовите банки на Лорън?

Някой непознат, познат, приятел? Помни ли управителят на кланицата всяко заклано теле?

— Интересуват ме така наречените психически възможности — каза Лорън. — Сетих се за вас. После, тъкмо когато се канех да сключа договор с вашия поясарски приятел Дженисън, си спомних нещо необичайно за един човек от неговия екипаж. Те ви наричаха Джил Ръката, нали? Какво пророчество! По космодрумите пиенето ви е излизало безплатно, ако успеете да вдигнете чашата с въображаемата си ръка.

— Проклет да бъдете дано! Вие сте си помислили, че Оуен е подставено лице, така ли? Загинал е заради мен! Заради мен!

— С биене в гърдите няма да спечелите нищо, г-н Хамилтън. — Гласът на Лорън придоби стоманен оттенък. — Забавлявайте ме, г-н Хамилтън.

През цялото време бях опипвал наоколо, търсейки нещо, което би могло да ме измъкне от отвесния ми затвор. Къде такъв късмет. Бях загърнат като мумия в превръзки, твърде здрави, за да бъдат разкъсани. Единственото, което можех да доловя с въображаемата си ръка, бяха платнените повивки до самия ми врат и една подпорна метална пръчка по дължината на гърба ми, която да ме държи изправен. Под бинтовете бях гол.

— Ще ви продемонстрирам свръхестествените си способности — рекох на Лорън, — ако ми дадете една цигара. — Може би това щеше да го доведе достатъчно близо…

Той явно знаеше нещо за ръката ми. Знаеше обсега й. Постави една единствена цигара върху масичка на колела и я бутна към мен. Вдигнах цигарата, пъхнах я в устата си и с надежда зачаках да дойде да ми я запали.

— Грешката е моя — промърмори той, дръпна назад масичката и повтори цялата процедура със запалена цигара.

Никакъв късмет. Но поне щях да пуша. Хвърлих първата цигара колкото можех по-далече — на около половин метър. Трябваше да движа въображаемата си ръка бавно. Иначе това, което държах с нея, се изплъзваше от пръстите ми.

Лорън ме гледаше захласнат. Летяща, недокосваща се до нищо цигара, която се подчиняваше на волята ми! В очите му четях страхопочитание и ужас. Лошо. Навярно цигарата беше грешка.

Някои хора смятат пси-способностите за сродни с тези на вещиците, а хората с психични дарби — за слуги на Сатаната. Ако Лорън се страхуваше от мен, бях мъртъв.

— Интересно — отбеляза той. — Докъде може да стига?

Знаеше го.

— Докъдето и истинската ми ръка, разбира се.

— Но защо? Някои умеят да се протягат много по-надалеч. Защо не и вие?

Той седеше в другия край на стаята, поне на десетина метра от мен, разположен в удобно кресло. В едната си ръка държеше напитка, а в другата инжекционния пистолет. Изглеждаше блажено отпуснат. Почудих се дали изобщо щях да го видя някога да стане оттам, камо ли да дойде в обсега ми.

Помещението беше тясно и голо, с вид на мазе. Креслото на Лорън и едно малко преносимо барче бяха единствените мебели, освен ако нямаше други зад гърба ми. Такова мазе можеше да има навсякъде. Където и да е в Лос Анджелес или извън него. И ако наистина бе сутрин, сега можех да съм на което и да е място на Земята.

— Сигурно други могат да достигат по-далеч от мен — отговорих аз. — Те обаче нямат моята сила. Ръката е въображаема, разбира се, и въображението ми няма да я направи триметрова. Навярно някой би успял да ме убеди да си я представя, ако настоява достатъчно силно. Но може да разруши и това, в което вярвам. Тогава ще остана с две ръце като всеки друг. По-добре ми е… — Не довърших, тъй като Лорън все едно щеше да ми вземе всичките проклети ръце.

Допуших цигарата си до края и я хвърлих.

— Искате ли да пийнете?

— Разбира се, стига да имате малка чаша. Иначе няма да мога да я вдигна.

Той намери стъклена чашка и ми я изпрати върху масичката на колела. Едва ми стигнаха силите да я повдигна. Очите на Лорън не ме изпуснаха нито за миг, докато отпивах и я оставях обратно.

Старият номер с цигарата. Снощи го бях използвал, за да си хвана момиче. Сега ми помагаше да остана жив.