Лари Нивън - Смърт в екстаз

Мисля, че успях да поразя двама, преди нещо да ме ужили по бузата. „Милостиви“ куршуми, кристалчета упойка се разтапяха в кръвта ми. Зави ми се свят, покривът се завъртя и центробежната сила ме просна безчувствен върху настилката. Над мен се надвесиха сенки, които после се разтегнаха до безкрайност.

Събудих се внезапно от докосването на пръсти до черепа ми.

Стоях прав, увит като мумия в меки, добре стегнати превръзки. Нито един мускул по-надолу от врата си не можех да помръдна. В мига, в който установих това, вече беше късно. Мъжът зад мен свърши с откачането на електродите от главата ми и се появи в полезрението ми, извън обсега на въображаемата ми ръка.

В него имаше нещо птиче. Бе висок и строен, с леки кости, а триъгълното му лице завършваше с остра брадичка. Буйната му копринена руса коса се отдръпваше от слепоочията и образуваше шпиц на челото. Носеше безупречно скроен вълнен панталон на оранжеви и кафяви райета. Като се усмихна широко, той застана със скръстени ръце и наклонена на една страна глава в очакване да проговоря.

Познах го. Негова холография бях видял сред книжата на Оуен.

— Къде съм? — изпъшках аз в опит да се престоря на преуморен. — Колко е часът?

— Часът ли? Вече е сутрин — отговори похитителят ми. — Колкото до това, къде се намирате, ще ви оставя да се почудите още.

Нещо в маниерите му… Реших да опитам и рекох:

— Лорън?

Лорън се поклони съвсем леко.

— А вие сте Джилбърт Хамилтън от полицията на Обединените нации. Джил Ръката.

Защо не каза РАМОто, а Ръката? Пропуснах го край ушите си.

— Изглежда съм заспал.

— Подценявате възможностите на моята собствена ръка, както подценявате и интересите ми.

И наистина. Да хванете някое РАМО не е по-трудно, отколкото който и да е друг гражданин, ако го заварите неподготвен и сте готови да рискувате хората си. В този случай рискът не му бе струвал нищо. Ченгетата използват инжекционни пистолети по същата причина като органоборсаджиите. Онези, които бях прострелял, ако изобщо имаше засегнати в съвсем краткотрайната битка, трябва отдавна да се бяха събудили. Лорън сигурно ме беше увил в тези превръзки, а после ме е подложил на „руски сън“, докато се почувства готов да разговаря с мен.

„Руският сън“ бяха електродите. По един на всеки клепач и един на тила. През мозъка минава слаб ток, който ви приспива. За един час се наспивате колкото за цяла нощ. Ако не се изключат, можете да спите вечно.

Значи това беше Лорън.

Стоеше пред мен и подобно на птица ме наблюдаваше с наклонена на една страна глава. В едната от скръстените си ръце държеше инжекционен пистолет — доста небрежно, както забелязах.

Колко бе часът? Не смеех да попитам втори път, защото Лорън можеше да се досети. Но успеех ли да го баламосам до девет и четирийсет и пет, Джули би могла да изпрати помощ…

Но къде да я изпрати?

Измамник в истерия! Къде ли се намирах? Щом аз не знаех това, нямаше как да го научи и Джули!

А Лорън възнамеряваше да ме прати в банките за органи. Една доза упойка щеше да ме накара да изгубя съзнание, без да увреди никоя от крехките, безкрайно различни части, които образуваха Джил Хамилтън. После лекарите на Лорън щяха да ме разфасоват.

В държавните операционни зали изгарят със светкавица мозъка на престъпника, за да го погребат после в урна. Бог знае какво щеше да направи Лорън с моя мозък. Останалите ми части бяха млади и здрави. Дори ако се приспаднеха разноските на Лорън, струвах повече от един милион ОН марки живо тегло.

— Защо мен? — запитах. — Искали сте мен, а не просто някое РАМО. На какво дължа това внимание?

— Вие разследвате случая с Оуен Дженисън. Прекалено старателно.

— Недостатъчно старателно, по дяволите!

Лорън ме изгледа озадачен.

— Наистина ли не разбирате?

— Наистина.

— Намирам го за изключително интересно — заяви Лорън. — Изключително.

— Както и да е, защо съм все още жив?

— Бях любопитен, г-н Хамилтън. Мислех, че ще ми разкажете за вашата въображаема ръка.

Значи умишлено бе казал Ръката, а не РАМОто.

— Моята какво! — опитах се да го заблудя.

— Излишно е да играем на криеница, г-н Хамилтън. Ако реша, че губя, ще използвам ето това. — Той размаха инжекционния пистолет. — И никога вече няма да се събудите.

По дяволите! Знаеше. Единствените неща, които можех да движа, бяха ушите и въображаемата ми ръка, а Лорън знаеше за нея! Никога нямаше да успея да го подмамя в обсега й.

При положение, че знаеше всичко за нея.