Алън Нелсън: Нарапоя

Следващия четвъртък в десет доктор Ушилсън се стегна: край, повече никакви глупости! Но страховете му се оказаха напразни — Прашлоу бе необичайно мълчалив и до неузнаваемост загрижен.

Беше донесъл голяма картонена кутия, която грижливо постави на пода. Докторът реши да опипа обстановката с няколко предварителни въпроса.

— Страхувам се, че имам халюцинации — призна Прашлоу.

Доктор Ушилсън мислено потри ръце от задоволство. Най-после бе навлязъл в стихията си — една област, в която се чувстваше уверен.

— Халюцинации значи.

— В действителност не са съвсем халюцинации, докторе. Дори бихте казали, че това изобщо не са халюцинации, а тяхната пълна противоположност.

Доктор Ушилсън затвори очи, усмивката слезе от лицето му. Прашлоу продължи:

— Онази нощ например ме мъчеше кошмар. Сънувах как една грамадна отвратителна птица беше кацнала на радиото до леглото ми и чакаше да се събудя. Беше ужасно уродлива твар, някакво пересто кълбо с огромен клюн, щръкнал нагоре като сърп. Възпалени очи. Торбички под очите. А ушите, докторе… Уши, разбирате ли?! Да сте чували някога за птица с уши?! Едни такива мънички, съвсем мънички, увиснали като на кокершпаньол. А когато се събудих… сърцето ми биеше като лудо… И какво?! На радиото наистина беше кацнала огромна отвратителна птица с уши!

Доктор Ушилсън се оживи. Елементарен пример на объркване на реалността с измислицата. Традиционен. Почти класически.

— Истинска птица върху радиото ли? — попита благо. — С възпалени очи?

— Да, да — отвърна Прашлоу. — Разбирам, че звучи тъпо. Разбирам, че е трудно за вярване.

— О, не, не… Изобщо не. Това е един тип визуална аберация, често срещано явление. — Докторът се усмихна щастливо. — Няма нищо страш…

— Не, вие не ме разбрахте, докторе — прекъсна го Прашлоу. — Той се наведе и постави кутията върху масата. — Отворете я.

Доктор Ушилсън огледа продължително пациента си, премести поглед върху овързаната с дебела връв картонена кутия с големи отвори за въздух и започна бавно да ги развърза. Когато отвори капака, се наведе да види какво има вътре — и затаи дъх!

Гледаха го злобно възпалени очи… с торбички… и увиснали уши… клюн като сърп. Твърде арогантен вид за птица.

— Казва се Лафайет — рече Прашлоу и хвърли в кашончето шепа трохи. Птицата се нахвърли настървено, като чавкаше гадно. — Изглежда вече се е привързала към мен, нали?

Когато Прашлоу и неговата халюцинация си тръгнаха, лекарят рухна във фотьойла и се опита да се съсредоточи. Чувстваше слабост и леко главозамайване, сякаш току-що излизаше от Тунела на ужасите. „Може би пръв наблюдавам нов тип психоза — мислеше си той. — Какви ли не странни неща стават в този свят.“ Вече мислено се виждаше как чете доклад на тема „Напълно непозната психоза“ пред конгрес на американските психиатри.

„Новото душевно разстройство очевидно има симптоми, точно противоположни на параноята, затова можем да го наречем «нарапоя».“ Той толкова се вдъхнови, че си представи как група колеги настояват болестта да е на името на първооткривателя — „ушилсомания“. Ще стане известен, името му ще стои редом до името Фройд.

Но една внезапно появила се мисъл го разстрои: ами ако тоя тип Прашлоу само се прави на болен?

Веднага повика секретарката си, госпожа Армстронг, и й нареди да отмени всички приеми до края на деня. После нахлупи шапката си и хукна навън.

Три дни по-късно телефонът в кабинета на доктор Ушилсън извъня. Вдигна го госпожа Армстронг, беше съпругата на доктор Ушилсън.

— Не, няма го — отвърна госпожа Армстронг. — По-точно, няма го вече три дни, ако не броим, че прескача за кореспонденцията.

— Не зная какво му става — госпожа Ушилсън беше крайно раздразнена. — Никакъв го няма до полунощ. Връща се съвсем замотан. Не знаете ли какво отбелязва в малкото си бележниче?

— Честно да ви кажа, аз също се притеснявам — отвърна госпожа Армстронг. — Стана един такъв раздразнителен… И винаги страхотно бърза…

— Не изглеждате добре — каза Прашлоу при следващата среща с доктор Ушилсън. За пръв път от много време докторът си беше зад бюрото; краката му бяха отекли, затова скришом си бе смъкнал обувките.

— Не ми обръщайте внимание — промърмори докторът. — Важното е как сте вие.

Ръцете му трепереха, беше видимо отслабнал, лицето му беше бледо и измъчено.

— Май по-добре — каза Прашлоу. — Напоследък имам чувството, че някой ме преследва.