Снежана Неделчева - Звездата Аиел

Той въздъхна, извади електронен бележник от джоба си и го сложи на масата.

— Утре ще ви заведа точно където трябва — каза Щрос, след като прочете написаното. — Има някои редки неща, които си заслужават да ги притежава човек. Случайно разбирам малко от това и мисля, че жена ви може да се окаже права за ценността им в бъдеще.

— Какво ли не правим за жените си — разнежи се Кардил и прегърна сияещата си съпруга. — Моята, например, колекционира рокли и обувки, почти ме е разорила с тоалетите си.

— Теб никой не може да те разори — госпожа Кардил го погледна благоговейно.

— Това е, за което се молим всички — Щрос се прозя. — Утре, господин Канти, секретарят ви може да се обади на моя, когато сте готов за излизане. Мисля да ви оставя вече, с пожелание за лека и спокойна нощ.

— Аз също ще тръгвам. Благодаря на всички за приятната вечер — изправи се Синд, започнал да се усеща отпуснат и сънлив.

— Лека нощ! — отговори в хор семейство Кардил и си поръчаха по още един крем.

Времето едва се влачеше и краката на Кимори изтръпнаха от стоене. Монотонните гласове, които се дочуваха слабо иззад вратата, започнаха да я приспиват. Нищо тревожно нямаше, срещата на клиента със странните му посетители вървеше нормално и тя реши, че няма защо да стърчи повече в коридора. Влезе в най-близката до апартамента му празна стая и седна на леглото, като остави отворена вратата. Отначало стоя заслушана и се опитваше да държи очите си отворени, но дрямката я обори и скоро заспа непробудно, забравила тревогите си. Всъщност, разговорът в апартамента се водеше изключително от Раван, а събеседниците му слушаха, втренчени в него.

— Ще се справите ли, Ишанг? — обърна се той към водача. — Изискват се познания по електронна техника.

В лишените от израз очи на запитания си проби път нещо като презрение.

— Щом сме дошли тук, значи ще се справим. Никой не се е осмелявал досега да ни зададе такъв въпрос — глухо изстърга гласът му. — Не сме диваци, разбираме и от техника.

— Това не е отговор. Вашият Старейшина беше предупреден да изпрати най-добрите, но мисля, че не го е направил. Ако ви бях видял предварително, сигурно нямаше да ви наема за тази деликатна задача — спокойно каза Раван.

От гърлото на Ишанг се изтръгна нисък ръмжащ звук, а към презрението в погледа му се прибави и гняв.

— Защо?

— Защото не можете да минете за нормални хора на светло и дори едно невежо селско момиче ви усеща отдалече. Прислужницата каза, че приличате на главорези, и стои в коридора да ме пази от вас. Едва я убедих да не извика патрул.

— Рядко вършим нещо през деня и в никакъв случай не сме нормални хора — изскърца със зъби водачът. — Знаели сте го предварително. А за тази досадница пред вратата, само кажете и ще бъде труп.

— Не искам трупове пред вратата си, особено пък сега — сухо отсече Раван. — Ако стане премного любопитна, аз ще й затворя устата. Вие не сте способни на фина работа и ще имам грижата да ви покажа как става това. Може да ви е от полза занапред, макар че се съмнявам.

Лицата на двамата ставаха все по-мрачни и си личеше, че Ишанг едва сдържа негодуванието си.

— Разбрахме какво искате и ще го направим безупречно — рязко каза той. — Когато приключим, ще дойда да ви съобщя.

— Сега сте свободни — Раван отвори широко вратата и надникна в коридора. — Ще ви изпратя додолу за успокоение на съдържателката на този бардак. Ето я и моята приятелка, заспала на поста си — кимна той на минаване покрай стаята, където, сгърчена в неудобна поза, Кимори спеше блажено, с опряна в стената глава. — Твърде тъпа е, но ще я държа под око. Умните хора са горе-долу предсказуеми, докато глупавите могат да направят нещо изненадващо. А сега раздвижете каменните си лица и се опитайте да изглеждате любезни.

Ишанг направи гримаса в знак на съгласие и приветливо озъбен мина покрай мадам Риана. Дори й пожела приятна вечер, после излезе на тясната уличка, следван от Чен. Раван остана да бъбри безгрижно със старата харпия, която очарова дотам, че даже обичайната й несговорчивост започна да се стопява.

Когато се озоваха навън, кривата усмивка на Ишанг моментално напусна лицето му, сякаш не я бе имало и изминаха почти цял квартал, без да проронят дума. Внезапно, за изненада на спътника си, той наруши мълчанието.

— Има голям късмет, че е Молител, но злоупотребява с неприкосновеността си. Не мислиш ли, че ни дразнеше нарочно и по-специално мен, братко Чен, нищо че е трудно за вярване?