Бранислав Нушич - Автобиография

Впрочем нима това не е същата тая суета, която по-късно се явява редовно и у човека, само че лишена от простосърдечната детска искреност? Младата госпожа Олга е получила за рождения си ден брилянтни обици и веднага ги е поставила в румените дупчици на ушите си. И когато дойдете да й честитите рождения ден, по време на разговора тя обръща към вас ту едната, ту другата страна на профила си, за да забележите обиците и да изкажете възхищението си. Но ако вие сте толкова невнимателен и не ги забележите, тя на всяка цена ще намери начин да насочи разговора така, че да ви обърне внимание върху тях. Наистина тя не може да вдигне крак и да ви каже: „Аз имам нови буки!“, но затова пък ще насочи разговора, да кажем, към последната премиера. Ще заговори за дълбокия смисъл на проблемите, конто третира пиесата, за прекрасната игра на главната актриса и щом успее да ви въвлече в тоя разговор, веднага ще премине към тоалета па артистката. И ще видите как умно, хитро, отдалече ще подхване нишката, която свършва с нейните обици.

— Все пак — ще ви каже тя — имаше нещо, което не винаги хармонира добре с интерпретацията на образа на главната героиня. Не бих могла да кажа какво е то, не бих могла да го посоча веднага, но чувствувам някакво несъответствие. Може би нещо в тоалета? Често пъти артистите избират тоалети в цвят, който подхожда на лицето им. Но въпросът е дали тоя цвят отговаря и на онова психологическо състояние, което те изживяват в тия дрехи. Представете си весела, темпераментна жена, облечена в черно, или разочарована, убита, съсипана от живота жена в ярка, ефирна рокля. Това не съответствува, нали?

— Да, разбира се! — отговаряте вие най-любезно, без да предполагате, че вече сте влезли в капана и сте започнали да лижете смъртоносната примамка.

— После и прическата. Не намирате ли, че във второ действие главната героиня носеше една твърде спретната, зализана, някак си домашна прическа. Нима тук не би стояла по-добре една по-свободна прическа, няколко разпилени кичура, между които да блестят на ушите, да кажем, две брилянтни обици? Нима, нима това нямаше да направи тая глава по-интересна?

Но ако вие и при тия думи не забележите обиците на нейните уши и не изкажете своето възхищение, заради което именно се води целият тоя разговор, тогава, разбира се, тя ще продължи:

— Може би преувеличавам — не зная, не съм компетентна. Има например такива, които смятат, че обиците са остатък от варварството… може би… но все пак трябва да се признае, че са хубав накит. Не намирате ли? — След тия думи нима не ви се струва, че младата дама е вдигнала крак чак до носа ви и ви казва: „Аз имам нови буки!“

Така постъпва младата госпожа. Но същото е способна да направи и нейната госпожа майка, която на всяка цена иска да изтръгне от вас поне думите: „О, госпожо, колко млади биха ви позавидели!“, пък и нейната баба, която би била щастлива да чуе, че тя все още изглежда много добре.

Недейте да мислите, че тая човешка слабост, която се явява между първите слабости на човека още в най-ранното му детство и не го оставя чак до гроба, а понякога и след смъртта му, е присъща само на женския пол. Поетът, който ви чете своето произведение с молба за „искрено мнение“, имайки пред вид, разбира се, че то ще бъде благоприятно; държавникът, който пише статии за своите успехи в подкупен от него вестник; контето, което се възхищава от себе си пред огледалото и натрапчиво иска и вие да му се възхищавате; военният, който пъчи гърди, за да забележите медала, който и сам той не знае защо е получил, и много, много други — нима всичките не вдигат крак и не крещят: „Аз имам нови буки!“

Що се отнася до мен, в това отношение аз съм бил дори агресивен, поне според думите на моите родители и на всички останали, които помнят моята първа младост. Ако някой гост комуто съм се похвалил с новите си обувки, не ми обърнел достатъчно внимание, аз — казват — съм го замервал с чехлите, с четката, с машата и с всичко от пода, което ми попадне под ръка. И дори не съм имал търпението да дочакам да дойдат гости у дома, за да им се похваля с новите си обувки, а съм сядал направо пред къщната врата на улицата, вдигал съм крак към всеки случаен минувач и съм крещял отчаяно: „Аз имам нови буки!“

Но това не е единственият ми подвиг от времето, когато съм се мотаел в рокличка из къщи и съм навирал носа си във всичко. Аз заварих цяла генерация кукли на сестра ми, които седяха събрани на един прозорец, ксто компания на жур. Добре помня тая отвратителна буржоазна компания. В левия ъгъл на прозореца, на синя възглавннчка, седеше една сравнително възрастна дама с побеляла коса в широка басмена рокля. На времето си тя не беше толкова беловласа, но още когато за пръв път й бях представен, аз й оскубах черната коса и големият ми брат, за да усмири сестра ми, трябваше да измъкне от татковото зимно палто малко вата и да я залепи на главата й. Макар и с бяла коса, тая дърта дама беше така наплескана с червило, като че ли на бузите й бяха залепени две резенчета варено цвекло. На гърдите си имаше една счупена брошка, чийто камък бе паднал, а в косите й бе затъкната стъклена перла. И по тоалета, и по израза на лицето си тя приличаше на жена на богат лихвар от рода на ония, за които се носят слухове, че са придобили състоянието си по твърде мистериозен начин и за които всички знаят, че са лежали два пъти в затвора — веднъж за умишлен фалит, а втори път, че предумишлено са запалили предварително осигурения си против пожар магазин. Дамата, която седеше до нея, имаше руси разчорлени коси, превързани с червена панделка, и силно изписани вежди. Когато са купили тая кукла, поставена в легнало положение, тя е могла да си затваря очите, с други думи, могла е „да спи“. Но още първия ден, когато й бях представен, аз изсипах цяла чаша вода в очите й и от това те, изглежда, нещо се повредиха. Оттогава тя постоянно ги държи полуотворени и като че ли примижава или кокетира. Имаше вид на чужденка от добро семейство, разведена жена на някой банков директор, който я хванал на местопрестъплението и я изгонил.