Бранислав Нушич - Автобиография

Майка ми, разбира се, погледна на моето желание да хвърли роклята от друго гледище. Аз имах по-голяма сестра и носех всички нейни роклички, които й бяха окъсели. Ако обуех панталони, нямаше вече кой да доизносва рокличките на сестра ми. Но въпреки тези съображения на мама аз твърдо държах на своето, крещях, плачех, пищях, търкалях се по пода, докато най-после майка ми донесе едни стари панталони на по-големия ми брат, натика ме в тях и ме прокле:

— Дано даде бог, синко, пак рокличка да пожелаеш!

И наистина клетвата й ме стигна.

Невероятен, но действителен факт, който може да се наблюдава винаги в живота на човека, е, че щом се освободи от роклята, той става по-решителен и по-мъжествен. Роклята някак си те спъва, заплита ти се в краката и ти пречи да стъпваш твърдо, докато в панталони човек крачи свободно и безпрепятствено в живота. Спомням си за един мой приятел, който на младини направи само една крачка в живота си без панталони и това имаше за него много тежки последствия.

Панталоните определят не само рода, но и вида: когато обуеш панталони, става ясно, че си двуного. Панталоните са някак си по-морални — не защото са закопчани, а защото в тях човек е облечен независимо дали стои на краката или на главата си. Освен това панталоните са и по-устойчиви, и по-надеждни — не защото роклята е символ на податливостта, а защото тя прави човека слаб и безволев. Има дори исторически доказателства за това. Всички древни народи, които са носили рокли, са загинали. Но трагедията на човечеството се състои не толкова в това, че тези народи са изчезнали, а в това, че те са изчезнали, а роклите са си останали. Тук има още едно странно обстоятелство: ако роклята наистина е символ на податливост и мекушавост — поради което са загинали и народите, които са я носели — как да се обясни фактът, че и до днес тя се е запазила като униформа на представителите на силата — царете, поповете и жените.

Не защото съм враг на роклите излагам тук всички положителни страни на панталоните. Напротив, мисля, че колкото повече добри страни намеря в панталоните, толкова повече бих се проявил като приятел на роклите. Изтъквайки особеното значение па панталоните, нямам намерение нито да омаловажа значението на роклята, нито да я скарам с панталоните и да помрача добросъседските отношения, които съществуват между тях. С всичко това аз искам само да оправдая пред самия себе си оная гордост, която почувствувах, когато за пръв път ми обуха панталони.

Впрочем, да се гордея толкова с панталоните, които ми обуха, аз нямах особени основания. Това бяха панталони на по-големня ми брат, по които беше изписана цялата му кратка, но бурна биография. Коленете бяха изтъркани от честите наказания в училище, а дъното беше така изтъняло и прокъсано от татковата десница, че аз постоянно чувствувах някакво течение, което действуваше зле на хремата, която влачех още от кръщението си.

Не зная дали тия панталони имаха някакви традиции, на които аз се подчиних, или у мен се таеше някакъв порив, който беше чакал само панталоните, за да се прояви, но веднага щом ги обух, аз станах такъв немирник и разбойник, че не можеха да ме спрат нито преследванията, нито заплахите. Докато по времето, когато носех рокля, цялата ми дейност се развиваше в стаята, сега всичките ми действия се пренесоха в нашия двор и в дворовете на съседите. Аз реших, че панталоните са измислени именно за да може по-леко да се прескачат оградите, и затова за мен не съществуваха вече никакви граници между нашата градина и градините на съседите.

Едно от първите ми упражнения в панталони беше катеренето по дърветата, което се оказа доста полезно занимание, защото благодарение на него можех да се добера до съседските орехи, вишни и круши. Тези упражнения ми донесоха и друга полза. Щом ме подгонеше организирана семейна хайка, аз като котка, преследвана от куче, се покатервах на високия орех, сядах на един клон и започвах да замервам с орехи преследвачите си. Но все пак семейните власти измислиха средство и срещу това. Когато въпреки всички подканвалия да сляза и да се предам аз упорито си оставах горе, те донасяха пълна чиния със сладкиши, слагаха я под ореха и се скриваха в къщи. И аз като всяка невинна птичка, мислейки, че няма никого, слизах полека от дървото, за да грабна сладкишите, но потерята ме изненадваше, обкръжаваше, обезоръжаваше и отвеждаше вътре на разпит. Още тогава се убедих, че хора с малки слабости не са способни на големи подвизи.