Бранислав Нушич - Автобиография

— Слънцето и луната мъж и жена ли са?

— Защо жените нямат мустаци?

— Магарето ходи ли на училище?

— Кои е насадил рога на вола?

— Защо е подут коремът на госпожа Станка?

Маса такива въпроси гъмжаха в мен, така че сега напълно разбирам оня нещастен баща, който бил дал обявление във вестниците: „Квартира, храна и добро възнаграждение давам на оня, който се наеме да отговаря на въпросите на тригодишния ми син…“

И въпреки че тези детски въпроси изглеждат безсмислени и смешни, на мен ми се струва, че те не са лишени от известна логика, понятна за децата, които гледат на нещата и явленията с непомътен поглед, и непонятна за възрастните, които колкото по-надълбоко навлизат в живота, толкова повече губят способност логически да възприемат нещата и явленията. Да вземем за пример макар само тия четири-пет въпроса, които аз случайно нахвърлих по-горе, за да се уверим, че те биха били съвсем логични не само за мен, но и за всяко дете.

Така например аз съм поставил въпроса мъж и жена ли са слънцето и луната, вероятенно защото съм бил забелязал, че мъжът — слънцето — нощем никога не е у дома си, а жената — луната — никога пък денем не е в къщи. Вторият въпрос — защо жените нямат мустаци, трябва да е възникнал в моя детски ум като далечна догадка за появилото се по-късно феминистично движение, което без съмнение щеше да се развива значително по-бърже, а може би щеше вече и да победи, ако жените имаха мустаци. По третия въпрос — не само тогава, но и днес има толкова магарета, които заемат високи държавни постове, че аз бях просто принуден да запитам дали и магаретата ходят на училище. А въпросът кой е поставил рога на вола е един от обикновените въпроси на малките деца, отговора на които те научават обикновено когато пораснат и опознаят малко по-дълбоко живота.

Последният въпрос — защо е подут коремът на госпожа Станка — има по-тесен, чисто семеен, характер. Заедно с отговора иа тоя въпрос аз получих и няколко плесници. Госпожа Станка беше млада и изискана дама, която, като близка на нашето семейство, често идваше у дома. Когато един ден забелязах в нея известна промяна, запитах майка си:

— Защо е подут коремът на госпожа Станка?

Смутена от моя въпрос, за да избегне истинския отговор, майка ми каза:

— Ей така, бог я наказал.

— Да не би да е била немирна? — последва моят резонен въпрос и майка ми избяга от стаята, за да не отговори на това мое допълнително запитване.

Ако разговорът бе се свършил с това, всичко щеше да мине добре. Но аз полагах всички усилия да намеря приложение за своите нови познания и веднага преди обяд, щом дойде леля ми, аз й казах, че знам защо тя няма надут корем. А когато следобед дойде поповата дъщеря госпожица Савка, аз я предупредих:

— Внимавай, да не бъдеш немирна, че ще ти се надуе коремът.

Сега, разбира се, вече получих отговор от мама, която с помощта на пантофа си ме изгони навън, без аз да мога да разбера вината си.

Но това не е единственият случай, когато в награда за своята любознателност съм ял бой. Тая любознателност се изразяваше не само в безконечни въпроси, но и в друга една характерна черта, също тясно свързана с роклята, която тогава носех. На обяд, на вечеря и по всяко друго време аз внимателно следях всяка дума, която си разменяха баща ми и майка ми, макар че те понякога говореха съвсем тихо очевидно за да не ги чуя аз. Мога да се похваля, че имах много добър слух и всяка дума, която чуех, употребявах много уместно.

Така например веднъж попитах госпожа Милка, една вдовица, която идваше често на гости у нас, винаги добре облечена и силно напарфюмирана:

— Ти да не си роднина с кобилата на Прока?

— Ой! Какви са тия думи? — побесня напарфюмираната вдовица.

— Мама казва, че си стара като кобилата на чичо Прока.

А когато веднъж окръжният началник дойде на семейния празник на дома ни, аз го запитах:

— Чичко, ти имаш ли дупка на главата си?

— Не!

— Е, откъде тогава ти е изветрял мозъкът?

— Какво?

— Татко казва, че ти е изветрял мозъкът.

Разбира се, след такива мои иначе съвсем искрени изказвания татко или мама веднага повдигаха задния край на роклята ми. Понякога дори се надпреварваха кой пръв да стори това. Честото вдигане на роклята съвсем я компрометира в моите очи — точно както става и в живота. И един ден направих първата мъжка стъпка в живота си. Изправих се решително пред мама и й заявих, че не желая повече да нося рокля. Не зная какъв беше непосредственият повод за това мое решение. Може би честото вдигане на задния кран на роклята ме е навело на мисълта, че е по-лесно да се вдига роклята, отколкото да се смъкват панталоните и че панталоните гарантират по-голяма безопасност па оная част на тялото, която служи обикновено на родителите и учителите като средство за възпитание. А може би решението ми е било продиктувано от други мотиви. Така например една от моите лели се беше захванала за мен още от рождението ми, твърдейки, че приличам на нея, и само това си знаеше. В това, че мога изобщо да приличам на нея, аз естествено виждах цяла трагедия и много е вероятно да съм искал да хвърля роклята, за да премахна още една следа от тая прилика. А може би съм поискал панталони, защото у мен се яви силно желание да прескачам чужди огради. Два пъти в живота на човека се явява това желание — веднъж, когато почувствува нужда да краде чужди круши, орехи и яйца, и втори път, когато почувствува нужда да краде чужда чест. Както виждате, следователно за рокля може да се прескача чужд плет, но в рокля — в никакъв случаи.