Бранислав Нушич - Автобиография

Третата беше една порцеланова девойка с много светли очи и с усмивка на уста. Тя стоеше винаги права, облегната на стената. Порцелановата девойка имаше едно хубаво качество: когато се изцапа, винаги можеше да се избърше и дори да се измие с вода. Поради това навярно в живота никога не можеш да видиш петната по тия порцеланови девици.

На мене никак не ми се харесваха нейните светли очи, а още по-малко порцелановата й усмивка. Някак си твърде много личеше, че тая девическа усмивка е фабрична.

Четвъртият член на това общество беше един палячо с островърха шапка на глава, с разноцветни крачоли — единият жълт, другият червен — и с разперени ръце, в които държеше малки металически зилове. Макар че се валяше по пода, пренебрегнат от всички, единствен той в това общество имаше душа. Спомням си, че докато още беше нов, щом го натиснех по гърдите, той издаваше глас и започваше бързо да си движи ръцете и да удря зиловете един с друг. Разбира се, в желанието си да видим какво има в душата на артиста, ние, децата, по примера на възрастните, му раздрахме гърдите и му изтръгнахме душата. Откакто загуби гласа си, към него започнаха да се отнасят с презрение и моята сестричка, и нейните другарки, а изглежда, че го презираше и оная буржоазия от прозореца — жената на лихваря, бившата съпруга на банковия директор и порцелановата девица.

Някакъв революционен инстинкт, появил се в мене, ми внушаваше страшна омраза към безделната буржоазия от прозореца. Чувствувах желание да й отмъстя от името на презрения артист. И когато един ден останах в стаята сам, устроих истинска вартоломеева нощ. Изпокъсах им главите, краката, ръцете, оскубах косите им, разкъсах дрехите им, въобще устроих кръвопролитие, достойно за кръвожадния пивовар Сантер 3 3 Сантер. Антон Жозеф (1752–1809) — участник във Френската буржоазна революция, достигнал до генералски чин. Бил е притежател на пивоварна. или за безсърдечния артист Коло Деброа, след което естествено дойде и съответното сълзопролитие.

Но, разбира се, това не е единственият ми подвиг, заради който съм ял бой. Имаше още много други. Колко пъти например съм връзвал с връв съвсем новите таткови обувки и напълнени с вода, съм ги возил като количка. Веднъж мама бе месила тесто и го беше поставила в нощвите край печката, покрито с кърпа, за да втаса. Играейки си край нощвите, аз седнах в тестото и му придадох такава форма, каквато не може да получи в нито един съд. Да не говорим за това, че после едва можаха да го отлепят от мен. Друг път бях докопал отнякъде кутия вакса и си намазах с нея една филия хляб за закуска, та трябваше после пет дена да ми прочистват стомаха. Веднъж пък, когато останах сам в стаята, изхвърлих през отворения прозорец една саксия с цветя, ножиците, една бродирана възглавничка, както и изкуствените плитки, които мама вплиташе в косите си, и любопитен да видя къде са паднали тия предмети, се наведох и се изтърсих през прозореца на улицата.

Би могла дори да се направи статистика на тия мои подвизи. Така например известно е, че шестнадесет пъти съм разсипвал чинията със супа върху коленете си, три пъти съм падал в казан, пълен с готова за пране вода, веднъж съм паднал от прозореца, един път съм бръкнал с пръст в окото на сестра си, два пъти съм се търкулнал по стълбите от горния етаж на долния.

Поради тия мои подвизи родителите ми и всички домашни решиха, че съм „извънредно живо дете“ и даже майка ми загрижено се вайкаше пред гости: „Не знам какво да правя, трябва да си отварям очите на четири, тоя моят, малкият, е необикновено живо дете.“

На мен ми беше много приятно, че още в ранните си години съм придобил известна репутация и ревностно се стараех да я запазя на всяка цена. Затова започнах по-често да ходя с разбит нос, да скубя косите на сестра си, веднъж изкълчих палеца на ръката си, друг път си навехнах ставата на крака, а един ден разсипах жарта от печката и подпалих чергата на пода, покривката на масата и пердето на прозореца и направих, така да се каже, една грандиозна илюминация, макар че тоя ден нямаше никакъв държавен празник.

Но тия подвизи не са единствената характерна проява на детето от периода, когато още носи рокличка. В тоя период и момчетата, и момичетата са еднакво любопитни и еднакво нетърпими със своето любопитство. Може би с това може да се обясни фактът, че в тоя период и момчетата, и момичетата носят рокля.

И в това отношение аз бях на висотата на създадената ми вече репутация. Засипвах с въпроси родителите си, всички домашни, всекиго, който идваше у дома на гости. Питах постоянно и се бях превърнал в жива напаст, от която трябваше да се спасяват. Аз не бях обикновено любознателно дете, а цяла машина за въпроси, която сутрин се навива и престава да работи едва вечер. Разбира се, мен ме интересуваха не обикновени, прости въпроси. Аз се стремях въпросите ми да бъдат колкото се може по-сложни и ми доставяше особено удоволствие да объркам колкото се може повече своя събеседник.