Бранислав Нушич - Автобиография

Времето от прохождането на детето до обуването на първите панталони е най-интересният период в живота на човека. Това е време, когато то не принадлежи нито към мъжки, нито към женски род и затова нашата граматика му е обезпечила убежище в особен, среден род — нещо, което са пропуснали да направят граматиките на много по-големи и културни народи. Главните отличителни черти на тая граматична форма са: а) съществителните от тоя род могат да се заменят с местоимението „то“; б) съществителните от тоя род, независимо от пола си, носят рокличка и в) съществителните от тоя род носят обикновено едни такива имена, боже упази, че и от тях не може да се разбере кое е от мъжки и кое от женски пол. Такива имена например са: Дуду, Биби, Лулу, Лили, Попо, Цоко, Коко и тям подобни.

Не си спомням как са ме наричали, когато съм бил от среден род, но мога да ви кажа, че в рокля аз се чувствувах особено добре и така привикнах с нея, че и по-късно в живота нито една рокля не можеше да ме смути. И най-главното, за да се увеличи още повече бърканицата, която средният род внася в половете, сам аз дълго време вярвах, може би под влияние на грешката на акушерката, че съм момиче. От това заблуждение ме изведе едно същество, което наричахме Лулу. И до днес не зная как Лулу дойде до това откритие. Спомням си само, че един ден то ми пошепна: „Ти си мъж“, от което аз страшно много се засрамих. И дълго след това, когато срещнех Лулу, кой знае защо, аз винаги се срамувах, че съм мъж.

Казват, че на стари години у човека отново се пробуждат някогашните детски чувства и колкото повече старее, толкова повече се доближава до детския манталитет. Аз забелязвам това и у себе си — поне що се касае до чувствителността. И сега се случва например понякога да ме обхване чувство на срам, че съм мъж, също както някога, когато бях дете.

Цели две десетилетия след като бях захвърлил рокличката, аз срещнах онова малко създание, наречено Лулу, някогашния мой другар в среден род, и виждайки, че то се е превърнало в хубава и приятна дама, извиках с възхищение:

— Благодарение на вас разбрах, че съм мъж.

Имах още една подобна среща. Запознах се с една необикновено красива и приятна млада жена и от нашия продължителен разговор стана ясно, че сме връстници, че в детинството си заедно сме принадлежали към среден род и сме дружили. Тогава я наричахме Биби. От душа се смяхме, като си спомняхме всички подробности от онова време. Тя също ми каза, че тогава наистина мислила, че съм момиче. Въпреки че с дългите си изгладени панталони и с леко щръкналите си мустаци сега аз представлявах несъмнено съществително от мъжки род, все пак се заех да разсея всяко евентуално заблуждение у младата госпожа. И тъй като обикновено впечатленията от ранното детство са особено дълбоки и трайни, трябваше да положа особени усилия, за да убедя младата жена, че съм мъж.

В своята бъбривост аз се отплеснах по роклите на младите дами и забравих, че тази глава от автобиографията е предназначена само за ония роклички, които служат за униформа на средния граматически род. Впрочем да се върнем към тия малки роклички, към времето след първия зъб, след първите думи и първите стъпки в живота.

Това е време, когато у човека се явяват първите инстинкти, които след това нито животът, нито възпитанието, пито образованието могат да изкоренят и унищожат. Един от главните между тях е суетността. Тя е съвсем очевидна и прозрачна, защото се явява успоредно с оная простосърдечна искреност, която е така детски мила в тия ранни години, че ти става жално, когато забележиш, че почва да изчезва веднага след първите детски дни.

Навярно познавате оня малък тиранин, който едва-що сте дошли на гости и сте започнали приятен разговор с неговата млада майка или с най-голямата му сестра, и той вече се провира между коленете ви, опира се о панталоните ви с нацапани със сладко ръце, дига си крачето към вас и крещи: „Аз имам нови буки.“

Вие, разбира се, учтиво и колкото се може по-ласкаво му отговаряте: „Ау, какви хубави буки!“, мислейки, че с това сте завършили целия разговор с него и можете да продължите да беседвате с неговата майка или с по-голямата му сестра. Но вие грешите, малкият тиранин едва-що е започнал своята настойчива акция. Той се хваща с изцапаната си от сладко ръка и за другия крачол на новите ви панталони и пак вдига краче, крещейки: „Аз имам нови буки!“ На вас вече ви призлява, но от уважение към младата майка или най-голямата сестра продължавате да правите любезна физиономия, милвате малкото чудовище по косата и му отговаряте: „Да, да, душичке, видях, много хубави буки, извънредно хубави буки!“ Но пак се мамите, ако мислите, че това му стига и че сега ще ви остави да продължите разговора си с неговата млада майка или с най-голямата му сестра. Не, не, то (среден род) не ще ви позволи вече да кажете нито дума. То ще се покатери на коленете ви, ще седне в скута ви, ще вдигне акробатически краче, ще го поднесе под носа ви и ще иска от вас да говорите само за неговите обувки и за нищо друго освен за неговите обувки.