Бранислав Нушич - Автобиография

— Да бях на времето мислила, не щях тебе да взема — казва младата жена на по-възрастния си мъж.

— Не съм мислил, брат, да бях мислил, не щеше да ми се случи това — оплаква се оня, който е изгубил безвъзвратно нещо.

Слушайки всички тия оплаквания, човек не може да не се запита: кое е по-добре — да мисли или да не мисли. Изглежда все пак, че всичко зависи от професията. Има професии, при които е абсолютно необходимо да се мисли, има и други, при които това поне не е задължително. Към първата категория — ония, които са задължени да мислят, спадат например шофьорите, ватманите, пилотите, машинистите и кормчиите. Хората от всички останали професии — държавниците например, професорите, писателите, висшите и низши чиновници, свещениците и офицерите принадлежат към втората категория.

Щом облечеш униформата и престанеш да мислиш, ти веднага ставаш войник, вкарват те в строя и те учат да се равняваш. Равнението, на което много държат в казармата, има за цел да подравни хората като с конец и да ги научи никой да не излиза пред другия. Командирите изразходват доста сили и време, за да внедрят във войниците тоя полезен навик, и все пак, щом напуснат казармата, те веднага го загубват — може би защото в живота повече се цени способността да излезеш пред другите.

Друг навик, който се създава в казармата, е умението да вървиш в крак. Не бива нито да изоставаш, нито да избързваш, а трябва да вървиш в крак с тоя, който е до тебе, с оня пред тебе и оня зад тебе. Тук твоята университетска диплома нищо не струва. Тя не ти дава право да направиш по-голяма крачка. Ти трябва да вървиш постоянно крак в крак с тоя, който във войската за пръв път се е остригал и за пръв път тук е научил презимето си. Спомням си, че в Македония веднъж видях кон и магаре, впрегнати заедно. Те трябваше да вървят в крак. Но колкото пъти нещастният кон се опитваше да направи по-голяма крачка, да ускори хода, усилията му все се разбиваха в ината на магарето, което ту не искаше да върви бързо, ту спираше или пък във философската си разсеяност теглеше в съвсем противоположна посока. Ако в казармата бе позволено да се мисли, тоя пример предлага богат материал за размишление и би могъл да послужи евентуално като подходящо сравнение.

Щом се научите да марширувате, започват да ви учат да удряте крак. Това удряне на крак е толкова важно нещо, че оня взводен командир, чийто взвод може така да удря крак, че калдъръмът да пращи под ботушите, добива специална похвала. Защо е необходимо така да се удря крак при маршировка, и до днес не ми е ясно. Може би това става по предписание на военния устав, според който цел на всяко движение е да се преодолее известно разстояние, за известно време, с възможната най-малка загуба на сили. А може би това е просто обикновена услуга, която армията прави на общината и държавата, като набива камъните на калдъръма по улиците и утъпква друмовете.

Целта на това бясно удряне с крак може би щеше още за дълго да ми остане непонятна, ако неотдавна не ми бяха обяснили, че то е било измислено и въведено във военния устав от армейските доставчици на ботуши.

След като се научиш да се равняваш и да маршируваш, започват да те учат как да поздравяваш началството. Да не поздравиш някого в обществото, се счита за неучтивост, но да не поздравиш началството във войската, това е вече престъпление. Затова на обучението на войниците в отдаване на чест се отделя особено внимание и военният правилник в това отношение е особено изчерпателен и ясен. От него войникът научава на първо място, че когато срещне началника, когото трябва да поздрави, при поздрава той трябва да обърне глава на тая страна, от която минава началникът, а не на обратната. Това наистина е много мъдро правило. Освен това той трябва да знае, че е длъжен да поздрави началника, когато минава покрай него, а не, да кажем, след като го е отминал вече. „При известни случаи — казва се мъдро в правилника — войникът може да поздрави началника си по-рано, отколкото позволява предписанието, в случай че забележи, че началникът го е погледнал веднаж и няма вероятност да го погледне втори път.“ Много хубаво и похвално е наистина, че тия предписания дават такава широка инициатива на войника.

Макар че обучението в отдаване на чест не спада към най-тежките военни упражнения, някои правила все пак ме смущаваха. Как отдава чест простият войник, това ми бе ясно, но във военния устав има предписания и за това как трябва да поздравяват началството барабанчиците и тръбачите. Хайде и това би могло да се разбере. Но според правилника музикантите бяха длъжни да отдават чест всеки „според характера на инструмента си“. Ето това никак не можех да разбера. Да кажем, че флейтистът, ако иска да поздрави началството „според характера на инструмента си“, трябва, щом се зададе някой офицер, да започне да свири с уста. Добре, това разбирам. Да кажем, че и тъпанджията иска да поздрави началството „според характера на инструмента си“ — щом се зададе офицерът, то той е длъжен да бухне с юмрук по гърба първия, който му се изпречи на пътя. Добре, и това разбирам. Но как могат да поздравят началството „според характера на инструмента си“ ония, които свирят на бас-туба? Един такъв поздрав, отдаден „според характера на инструмента“, би могъл да звучи дори неучтиво.