Бранислав Нушич - Автобиография

И колко още такива, и колко още други картини могат да се видят, когато човек гледа света през това стъкло, което увеличава и същевременно умалява. Такова двойно стъкло е прозорецът на затворническата килия — много по-добро и от най-усъвършенствувания американски далекоглед.

Два пъти в живота вземат мярка на човека — веднаж, когато постъпва в казармата, и втори път, когато умре. Защо мерят човека, когато умре, това ми е ясно; то си има своите практически съображения. Но никак не мога да разбера защо го мерят, когато постъпва във войската. Казват, защото в казармата не приемали хора с тесен гръден кош. Аз пък никъде не съм виждал толкова тесногръди хора, колкото във войската.

Това вземане на мярка, когато човек постъпва в казармата, се нарича наборна комисия. Тоя преглед става също така два пъти в живота — един път, когато човек си осигурява живота в осигурителното дружество, и втори път, когато си осигурява смъртта, постъпвайки във войската. И също както ловкият осигурителен агент ви наговаря с думите: „Осигурете си живота, за да можете спокойно да умрете!“, точно по същия начин и екзалтираният воин ви говори: „Умирайте спокойно, за да живеете вечно!“

Аз, разбира се, не смятам, че постъпвайки във войската, човек се абонира за смъртта. Много зле щеше да бъде, ако беше така. Напротив. Армията е нещо като лотария — по-често се случва да изпуснеш печалбата, отколкото да спечелиш. Така че да постъпиш във войската, по-скоро е равносилно на това да си купиш от лотарията на смъртта билет, който има много малко изгледи да спечели. Само че тая печалба е в буквалния смисъл на думата печалба.

Тия неща много мъдро и привлекателно ни обясняваше нашият ефрейтор Любо. Той най-старателно се опитваше да ни убеди в красотата на войнишкия дълг.

На война никога не се знае кой ще загине и кой ще остане жив. Често пъти загива тъкмо тоя, който мисли, че няма да загине, и остава жив оня, който смята, че ще загине. В интереса на реда и дисциплината много по-добре би било естествено, ако още от началото се знаеше кой ще загине. Ще ми каже командирът толкова и толкова трябва да загинат и аз посочвам: ти, ти, ти и ти — в разход. И ти си загиваш, и всичко е наред, и списъците са изправни — да ти е драго да работиш. Ама откъде ще знаеш. Става, както дойде, не всеки куршум улучва. Твой дълг е да загинеш. Ако не загинеш, не си виновен ти.

Може би поради всичко това комисията, която извършва прегледа на новобранците, много ми прилича на ветеринарната комисия в кланицата, която подбира кое е подходящо за клане и кое не е. Тая наборна комисия се ръководи от една наистина чудна логика: негодното за живот тя признава негодно и за смърт, а годното за живот — годно и за смърт.

След като комисията ви прегледа и ви признае за годен, остригват ви, обличат ви в униформа и от тоя момент вие ставате съвсем еднообразен. Постъпвате във войската с много свои качества, но началството решава, че в казармата не са ви необходими толкова отличителни черти и намалява броя им. Вие ставате еднообразен.

Еднообразието в казармата се изразява в това, че войникът трябва да бъде остриган, да бъде облечен в униформа и да не разсъждава. Особено последното е едно от най-съществените условия на еднообразието.

— Войникът няма защо да разсъждава — обясняваше ни ефрейторът. — Какво остава за господин майора, ако всички ние вземем да разсъждаваме. Ти трябва да слушаш, това е, а не да мислиш.

В края на краищата човек не знае какво да прави в живота — да разсъждава или да не разсъждава. В училището чуваш постоянно да ти казват: „Учи се, синко, да мислиш! Тежко ти, ако не знаеш да мислиш в живота.“ Като свършиш училище и те вземат в казармата, казват ти: „Не смей да мислиш! Не си дошъл тук да мислиш.“ Когато пък се ожениш, жена ти ти казва: „Моята работа е да си гледам живота и къщата, ти да му мислиш!“ А държавата те осъжда на две години затвор, защото си мислил.

Иди разбери след това дали е по-добре да мислиш, или да не мислиш. Тия, които мислят, твърдят, че е по-добре да не се мисли, а тия, които не мислят — че е по-добре да се мисли.

— Докато аз мислех и разсъждавах, той трупаше пара по пара и ето го днес богаташ, а аз — последен бедняк — казва един неудачник.

— Щом почна — да мисля и обмислям нещо надълго и широко, то става точно наопаки, свърша ли нещо слепешката, то излиза точно както трябва — заявява един опитен човек.

Така се разкайват ония, които са мислили. А ето какво казват ония, които не са ми слили: