Бранислав Нушич - Автобиография

Все пак държавата наистина е като родна майка. Постъпи към тебе несправедливо, пък след това те приласкае и поправи несправедливостта си. Така се случи и с мен. Виждайки, че съм загрижен за съдбата си и предполагайки, че още дълго има да си блъскам главата, държавата ми се притече на помощ. За да ми даде време да взема решение, тя ме изпрати в Пожаревацкия затвор с една присъда, която ми осигуряваше възможността да размишлявам цели две години между четирите стени на килията.

Наистина рядко внимание от нейна страна.

Първият ми контакт в моята нова среда бе с един градски джебчия. Той дойде при мен и ми смигна, искайки сякаш да каже: „Познаваме се от Арахангеловацкия панаир!“ и ми протегна ръка.

— Добре дошъл, новак!

— Добре заварил, приятелю.

— Хванаха те братчетата, а, хванаха те?

— Хванаха ме!

— А ти внимавай друг път, когато бъркаш в чужд джоб. То и мен ме хванаха, ама аз исках да му отрежа кесията, а това е малко по-тежка работа.

— Но аз не съм осъден за това.

— Не си ли? — изненада се джебчията. — Ама за какво? Да не е за умишлен пожар?

— Не, братко.

— Да не си малолетен съучастник в някое убийство?

— И това не е.

— Ами за какво?

— Бях написал едно стихотворение.

— Стихотворение? — засмя се джебчията. — Разправяй ги на другиго ти, приятелю, на другиго.

— Казвам ти истина.

— Защо не кажеш поне, че си осъден, защото си отишъл на черква да се помолиш богу.

— Ако искаш, вярвай.

— О, такова нещо за първи път чувам. А всеки ли, който напише стихотворение, бива осъждан на затвор?

— Би трябвало, но нали знаеш, мнозина се измъкват. Обикновено се измъкват тия, които са написали лошо стихотворение.

— Твоето стихотворение хубаво ли беше?

— Всички членове на окръжния и на касационния съд твърдят, че било хубаво.

— А на колко те осъдиха?

— На две години.

— Леле! А мене за кражба — само година. Трябва да е страшно мръсна работа това да пишеш стихотворения.

— Разбира се, че е мръсна. Мъчиш се най-напред ти — докато го напишеш, след това мъчиш редактора да го напечата, после мъчиш читателите, след това държавния прокурор — да те обвинява и най-после съдиите — да те осъдят.

— А нямаше ли смекчаващи вината обстоятелства?

— Ти и от тая работа ли разбираш?

— Как да не разбирам, да не ми е за първи път. Знам целия наказателен закон наизуст. Значи, нямаше смекчаващи вината обстоятелства?

— Имах.

— Какви?

— Доброто си име.

— Това, брат, е отегчаващо вината обстоятелство. У нас, ако си с добро име, положително ще пострадаш, ако си с лошо име, все още можеш някак да се измъкнеш. Ще се застъпят за тебе и адвокатът, и околийският началник, и председателят на околийската партийна организация, и ще се измъкнеш. Ето, на мен ми помогна именно моето съмнително поведение и ме осъдиха само на една година. А ти призна ли вината си?

— Да.

— Ето ти, така и предполагах! И това е отегчаващо вината обстоятелство. Ако те хванат на местопрестъплението, признавай. Тогава, разбира се, трябва да признаеш. Но ако признаеш, без да са те хванали на местопрестъплението, това е вече отегчаващо вината обстоятелство. Е, да, в присъдата пише, че ти се зачита като смекчаващо вината обстоятелство, но заедно с това обстоятелство тебе те изпращат в затвора. Колко ти струва тогава?

— Така е.

— А като излезеш оттук, ще пишеш ли пак стихотворения?

— Няма вече!

— Ама, разбира се. Никаква файда нямаш от това, само лежиш без нищо в затвора. Ами ако искаш, като те пуснат оттука, да започнем заедно работа.

— Каква работа?

— Ами да режем кесиите по панаирите. Когато сме двама, знаеш, по-лесно върви. Ти го залъжеш нещо или му поискаш огън да си запалиш цигарата, а аз му отрежа кесията. После делим.

— Не е работа за мене.

— Защо?

— Аз съм свършил университет.

— Университет? Прати го по дяволите. Тоя университет, който сега учиш, той може би ще даде нещо полезно в живота, а оня, който си завършил — прати го по дяволите. Какво може да ти даде той?

— Аз бих могъл да стана голям чиновник.

— Толкоз по-необходимо ще ти бъде да се научиш да крадеш кесиите на хората.

— Бих могъл да стана и министър.

— Можеш, но пак няма да постигнеш много, ако не се научиш да крадеш кесии. Как си представяш ти, ще изкараш живота само с университета и със стихове ли? Добре, ти пиши стихове, а аз ще крада. Дано се срещнем пак след двадесетина години. Запомни, ще се срещнем пак. Ако не съм станал дотогава народен представител, то положително ще бъда поне председател на управителния или на контролния съвет на някоя банка. Ти ще минеш тогава покрай мене в овехтели панталони и с овехтяла памет, ще ми свалиш шапка, ще ми се поклониш дълбоко, ще ми изкажеш своето уважение и ще ми предложиш да напишеш за петдесет динара поздравление в стихове за рождения ми ден. Наистина дотогава ще излязат вероятно една-две книги с твоето име, но ще се появят и стотици хиляди акции, носещи моя подпис. С всеки изминат ден цената на твоите книги ще намалява, а цената на моите акции ще расте; твоите книги ще бъдат ценени само от двама-трима такива като тебе, докато моите акции ще се ценят на самата борса; на теб ще ти се смеят, когато минаваш по улицата, а за мене ще говорят с уважение. Не е ли така?