Бранислав Нушич - Автобиография

Каква прекрасна панорама се открива, когато сред тая самота погледне човек на света през един такъв далекоглед, какъвто е прозорецът на затворническата килия!

Като пълноводна река тече животът, тече и руши прегради, рони брегове, помита бентове, залива равнини и отнася със себе си всичко, всичко, което срещне, всичко, което намери. Цяло шествие от човешко достойнство и човешки недостатъци дефилира пред този чуден далекоглед.

О, колко много нови интересни неща, колко много истина, които не могат да се видят с просто око!

Всичко това аз знаех още когато сам бях сред това шествие. Но оттук, през увеличителното стъкло, всичко изглежда по-иначе. Ето например минава невинността — с къса пола над коленете, в ажурени чорапи, през които прозират румени крака, в прозрачна дреха, през която се очертава всяка пленителна гънка на тялото й, с широко деколте, из което напира буйна гръд. Ето почтеността — облякла дълга дреха, накривила шапка със звънчета, скача юнашки и се кикоти истерично. Ето и добродетелта — изпъчила търбух като бременна жена, вигнала глава, обръща се наляво и надясно, готова да приема поздрави и поклони. Веднага след нея идва суетата. Тя е по-скоро гола, отколкото облечена, така че през прозрачната й кожа се показват костите й и се броят ребрата й. С развалените си зъби, със съсухрените си гърди, с наплесканите си с червило страни тя прилича на ония жени, които полицаите нощем прибират от улиците. Ето и гордостта — преметнала три лисичи опашки отзад, забола няколко боядисани гъши пера на шапката си, вдигнала глава, настъпва по мазола всеки трети минувач. Ето и злобата — облечена добре и с вкус, любезна и услужлива, с топла усмивка на уста и с котешки поглед. Ето и старата мома — правдата, заменила истинските си зъби с изкуствени, вдигнала високо пола така, че се вижда мръсното й бельо, скрила кривогледите си очи зад тъмни очила, пъхнала цяла къделя вълна в пазвата си, за да запълни с нея посталата си гръд, тая гръд, от която и до днес сучи човечеството. А зад нея — още много и много — родолюбието, лицемерието, себичността, добродетелта, порокът, лъжата и истината и всички други, всички, които отблизо, когато си сред тях, съвсем не ти изглеждат така, както през този далекоглед.

Тоя далекоглед — прозорецът на затворническата килия — има още една широко известна особеност, присъща и на всеки истински далекоглед. Когато гледаш през малкото стъкло, предметите се увеличават. Обратно, когато обърнеш бинокъла и гледаш през голямото стъкло, те се умаляват. Това е много интересен опит и той става необикновено сполучливо и през стъклото на затворническата килия.

Погледнеш през голямото стъкло някой политически мъж и виждаш велик държавник. Всяка негова дума бележи епоха в държавното развитие, всяка негова стъпка е историческа. Поглеждаш го от другата страна и виждаш егоист, чиято всяка дума е пресметнато лицемерие, а всяка стъпка — стъпка на хищник; човек, пред когото се кланя и когото боготвори подкупната тълпа, човек, който е влязъл в храма господен като сараф, за да прави там търговия.

Виждаш през голямото увеличително стъкло и благородството на прочут меценат и благодетел. Неговата щедра ръка облекчава всяко нещастие и всяка мъка, неговото благородно сърце съчувствува на всяка болка. Той е изтрил много сълзи, облекчил много страдания, помогнал при много нещастия. Нещастниците го смятат за жив светец, осигурил си вече място в рая. Но обърни далекогледа и ти ще видиш закоравял престъпник, ограбил много бедняци, разорил много домове, вземал залъка от устата на ближния си, който сега чрез добродетелност на дребно рекламира във вестниците своето благородство, за да приспи съвестта си и властта, която гледа през пръсти на подобни бездушници, скрили се зад маската на благодетели.

През голямото стъкло ще видиш уголемен и писателят или ученият, чиято дума винаги е тежка, чието име във всички списъци е на първо място и се произнася с уважение. Хората около него постоянно му се възхищават — и от това, което е написал, и от онова, което предстои да напише; лавров венец кичи челото му, вратите на пантеона на безсмъртните са широко отворени пред него. Но когато го погледнеш от другата страна, виждаш един обикновен професор от типа на ония, които у големите народи се срещат по цели батальони; виждаш човек, който цял живот претака малката бъчвичка на своите знания, учен, който подобно на модистка всеки шест месеца рекламира новата си за сезона стока, непропускайки да отбележи между другото, че разпродава и старата на намалена цена, човек, който върху нашата наивност строи своето мнимо величие.