Бранислав Нушич - Автобиография

Един ден, няколко години след като бях отбил военната си служба, получих чрез полицията съобщение, в което ми се напомняше, че при издаването не съм предал в казармата конското чесало и следва да се явя в еди-кое си поделение, интендантски склад № 3, и да го представя. Аз сгънах съобщението и написах на обратната страна ясно и четливо с кирилица, че съм служил в пехотата и следователно не съм могъл да имам зачислено никакво чесало, а и да съм го имал, то съм го предал. Смятах, че това обяснение е достатъчно, за да ме оставят на мира. Но се оказа, че съвсем не е така.

Оставиха ме на мира за година-две, докато един ден се получи съобщение, с което отново искаха от мен чесалото. Дадох същия отговор, както преди няколко години, но това никак не ми помогна. Където и да идех, съобщението, с което искаха от мен чесалото, неотменно ме преследваше. Смених ведомства, смених професии, съобщението, с което искаха от мен да върна чесалото, навсякъде ме преследваше. Отидох в чужбина — съобщението след мен, отидох на курорт, на лечение — съобщението след мен, опитах се да се преселя да живея на село и тук пристигна след мен съобщението, с което искаха да върна чесалото.

Когато видях най-после, че заради това чесало ще си загубя нервите, за да се отърва от тая напаст, взех един ден съобщението и отидох във въпросното поделение и неговия интендантски склад № 3. Посрещна ме много любезно един интендантски капитан. Казах му в какво се състои работата, обясних му, че съм служил в пехотата и следователно никога не съм имал зачислено никакво чесало, че навярно е станала някаква грешка.

— Друго нещо би било, ако търсехте одеяло. Това вече разбирам, на всеки войник се зачислява одеяло. Но за какво му е, моля ви се, на пехотинец чесало?

— Ама разбира се, разбира се! — каза убедено капитанът, взе писалката и записа моето обяснение. След това ме изпрати, успокоявайки ме. — Много добре сте направили, че сте дошли да се обясните лично. Трябваше по-рано да го сторите и нямаше да имате такива неприятности.

Отидох си със спокойна душа и успокоени нерви. Но не случайно нашият ефрейтор казваше: „Недейте да мислите, че държавата ви зачерква от списъците си. Не, братчета, цял живот ще си спомня тя за вас.“ И наистина, след една година в полицейския участък отново се получи съобщение, с което сега искаха от мен да представя чесалото и едно одеяло. Това съобщение тръгна като опашка след мене от канцелария в канцелария, от държава в държава години наред. Нервите ми пак започнаха да се разстройват. Започна да ме преследва мисълта или да променя поданството си, или да се самоубия. Най-после взех пак съобщението и отидох в съответното поделение, интендантски склад № 3. Там заварих един друг, свръхсрочен капитан.

— Разбира се — каза той, след като му обясних всичко подробно. — Цялата грешка идва оттам, че моят предшественик погрешно е записал вашето обяснение. Откъде бихте могли да имате вие чесало? Глупости — пехотинец и чесало. А и одеялото, моля ви се, не може да не сте го върнали. Одеялото не може да се изяде, положително сте го върнали. Съвсем друго нещо е, да кажеш, канчето за храна. Именно войниците често губят канчетата си за храна или им ги открадват.

— Да, канчето за храна е вече друго нещо — съгласих се аз и си отидох радостен, че можах най-после да уредя тая работа и да се отърва завинаги от един призрак, който беше започнал да ме преследва и насън.

В продължение на няколко години аз се чувствувах отлично, докато един ден в полицейския участък отново се получи съобщение, с което искаха от мен да представя чесалото, едно одеяло и едно войнишко канче. И оттогава ето вече няколко години това съобщение непрестанно ме преследва, преследва, преследва, преследва — ще ме съсипе. Насън и наяве непрестанно виждам чесало, одеяло, канче. Тия три предмета така ми се втълпиха в главата, така сраснаха с мен, че ако, не дай боже, у нас имаше аристокрация, то аз спокойно бих могъл да ги вплета в своя семеен герб — на фона на едно простряно одеяло кръстосани чесало и войнишко канче.

По тоя начин аз окончателно се убедих в правотата на думите на нашия ефрейтор, че сърбинът през целия си живот трябва да бъде войник или поне цял живот да поддържа връзка с казармата. Да бях знаел, че е така, можеше да остана на постоянна служба в казармата. Още повече, че имам прекрасни изгледи за бързо авансиране. Ето например от четиридесет години съм запасен ефрейтор от сръбската армия. Ако на всеки чин бях престоявал по толкова, за сто и двадесет години служба щях да стана фелдфебел.