Ричард Бах - Едно

— Аз ви обичам — каза Машара, като се надигна бавно, седна и се обърна да ни види. — Никога не бива да си мислите… че не ме интересува…

Лесли се усмихна с най-тъжна усмивка.

— Можем ли, като гледаме твоята планета, да си помислим, че е възможно да не те интересува? Как можем да обичаме собствената си земя, без да те обичаме теб, скъпата управителка?

— Трябва да си вървите — каза Машара, затворила очи. После прошепна: — Моля ви, нали няма да забравяте?

Взех ръката на жена ми и кимнах.

— Първите нови цветя, които засаждаме всяка година, първите дръвчета, които садим, ще бъдат за Машара — каза Лесли.

През входа безшумно пристъпи ламата, вдигнала напред уши, с тъмни очи и кадифяна муцуна, проточена да види жената, която означаваше дом. Последното, което видяхме, бе как добрата горска фея обгърна с ръце шията й, предавайки й топло чувство за сигурност.

Малката къщичка се стопи в пръски вода и слънчева светлина, докато Мърморко отново се издигаше волно над рисунката в морето.

— Каква прекрасна душа — казах аз. — Едно от най-скъпите човешки същества, което сме познавали някога, да е компютър!

Летяхме, обгърнати в обичта на Машара, все още препълнени с образи от красивата й планета. Колко естествено ни се струваше да имаме приятели в други светове, освен нашия!

Нашите изследователски пътешествия ни бяха доставяли веднъж радост, друг път — ужас, но кривата на наученото вървеше все нагоре, бяхме видели и изпитали неща, които не бихме могли да си представим, дори да бяхме изживели сто живота.

Искахме да продължим.

Наблизо рисунката порозовя, пътечките долу заблестяха в златно. И без интуицията разбрах, че ми се иска да се докосна до тези цветове. Погледнах Лесли. Тя кимна.

— Готова ли си на всичко?

— Да, струва ми се. — И ме погледна с престорено изражение на ужасен пътник, вкопчила се в козирката на таблото.

Когато излязохме от пръските при кацането, оказа се, че сме все така в кабината — носехме се бавно по водата. Това обаче не беше океан, а и рисунката беше изчезнала.

Плавахме в планинско езеро, по брега с цвят на пчелен мед се виждаха борове и ели, водата под нас искреше бистра, отразявайки по пясъка слънчеви зайчета. Останахме на дрейф известно време, докато проумеем къде сме се озовали.

— Лесли! — възкликнах аз. — Това е мястото, където тренирах водно кацане, това е езерото Хийли! Излезли сме от рисунката!

Тя се огледа за някакъв знак, който да й подскаже друго.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Огледах се още веднъж. В ляво гористите склонове, които се спускат до водата, невисоки дървета в края на езерото. Отвъд дърветата трябваше да започва долина.

— Ура! — извиках аз, но думата прозвуча кухо и я бях произнесъл сам. Обърнах се към Лесли. На лицето й беше изписано разочарование.

— О, знам, че би трябвало да съм доволна, но ние едва бяхме започнали да учим и ни оставаше още толкова нещо да разберем!

Права беше. Аз също се бях почувствал някак измамен, сякаш внезапно беше светнало, актьорите изоставяха ролите си и излизаха от сцената преди да е свършила пиесата.

Спуснах водното кормило, натиснах педала, за да завия към брега и чух Лесли как извика:

— Виж! — посочи тя.

Точно срещу дясното крило, след като завихме, с нос, изтеглен на брега, беше „Мартин Сийбърд“.

— Аха! — казах аз. — Това е, наистина, сигурен съм. Всички тук са на упражнения. Вече сме си у дома, хубаво.

Хванах пак лоста и нашият хидроплан продължи шепнешком през езерото към другия.

Никъде не се долавяше никакво движение, никакъв признак на живот. Изключих двигателя и изминахме безшумно последните няколко мора. Носът се докосна леко до пясъка на около петдесет-шестдесет метра от другата машина.

Събух си обувките, стъпих във водата до глезените, помогнах на Лесли да слезе от самолета. После повдигнах носа на летящата лодка и я изтеглих на брега.

Лесли тръгна към другия Сийбърд, докато аз закотвях нашия на пясъка.

— Ало-о? — извика Лесли. — Ало!

— Никой ли няма? — попитах я, докато вървях към нея.

Тя не отговори. Стоеше до другия самолет и надничаше в кабината.

Летящата лодка беше близнак на Мърморко, боядисан по същия начин в сняг и дъга, както си бяхме измислили за нашия. Вътрешността на кабината беше същия цвят, със същото устройство, същия мокет на пода — всичко беше като нашето оборудване, чак до привичния екран и надписа на приборното табло.

— Съвпадение ли? — попита Лесли. — Друг самолет, съвсем същият като Мърморко!