Ричард Бах - Едно

— Виж!

Сред дърветата се появи леопард и се насочи към нас, кожата му бе с цвят на бакърен залез с петънца като снежинки. Реших, че е леопард заради петната, иначе звярът бе огромен като тигър. Движеше се с особена, несигурна походка и с мъка се изкачваше по възвишението. Когато приближи, чухме, че диша много тежко.

Няма опасност да ни види или нападне, казах си аз. Не изглеждаше гладен, макар че с тигрите човек никога не знае.

— Ричи, той е ранен!

Движеше се особено не защото беше непознато животно, а защото някаква ужасна сила просто го бе премазала. Златните му очи горяха от болка, той залиташе със сетни сили, сякаш животът му зависеше от това да се добере през полянката до гората зад нас.

Затичахме се да му помогнем, макар и представа да нямах какво бихме могли да сторим, дори ако бяхме от плът и кръв.

Когато се изкачи на височината, отблизо изглеждаше огромен. Гигантската котка стигаше до раменете на Лесли и трябва да тежеше около тон.

В дишането му се доловиха признаци на агония, разбрахме, че не му остава да живее много. По гърба и хълбоците му се беше спекла кръв. Животното рухна, провлачи се още няколко стъпки и отново рухна сред сребристите цветя. „Защо ли в последните мигове от живота си така отчаяно се стреми да достигне до дърветата?“ — запитах се аз.

— Ричи, какво да направим? Не може просто да седим така безпомощно! — В очите й се четеше мъка. — Трябва да има някакъв начин…

Лесли коленичи до масивната глава, протегна ръка да погали рухналото животно, за да облекчи сетните му мъки, обаче ръката й премина през козината му, без животното да усети докосването й.

— Няма нищо, мила — казах аз. — Може би и тигрите избират съдбата си като нас, за тях смъртта също не е край на живота… — „Вярно, помислих си аз, но колко студено утешение“.

— Не! Невъзможно е да сме дошли тук, за да видим това прекрасно… да го видим как умира ли? Невъзможно е , Ричи!

Огромното животно потрепери в тревата.

— Миличка — казах аз и я притеглих до себе си. — Трябва да има причина. Винаги има някаква причина. Но просто в момента не знаем точно каква е тя.

Откъм края на гората се донесе глас, пълен с любов като светлината, но прокънтя като гръмотевица.

— Тайин!

Мигновено се обърнахме.

На края на поляната, сред цветята стоеше една жена. Отначало я помислих за Пай, но кожата й беше по-светла, а косата й с цвят на есенни кленови листа беше по-дълга, отколкото на нашата водачка. В същото време тя изглеждаше като сестра на нашето аз от другия свят точно толкова, колкото и на жена ми — същата извивка на бузите, същите волева челюст. Беше облечена с рокля в пролетно-зелено и над нея пелерина в тъмно-изумрудено, която стигаше до тревата.

Докато я разглеждахме, тя стигна до рухналото животно.

Огромното същество потръпна, надигна глава и с последни сили жално изръмжа към нея.

Жената дотича като зелен вихър, коленичи без страх до него, погали го нежно — ръцете й изглеждаха съвсем мънички върху огромната му глава.

— Стани, хайде… — прошепна тя. Той се помъчи да я послуша, лапите му проритаха във въздуха.

— Страхувам се, че е много тежко ранен, мадам — казах аз. — Едва ли може да се направи нещо повече.

Тя не ме чу. Затворила очи, тя се концентрираше над формата на животното и му предаваше обич, като лекичко го потупваше. После внезапно отвори очи и каза:

— Тайин, мъничък, стани!

Леопардът изръмжа, скочи на крака, отърси се и от кожата му се разлетяха тревички, като дишаше дълбоко, той се надвеси над жената в цветята.

Тя стана и обгърна с ръце врата на животното, докосна раните му, погали козината на плещите му.

— Тайин, глупаво коте — каза тя. — Къде отиде цялата ти ловкост? Не ти е времето да умираш!

Спечената кръв бе изчезнала от екзотичната козина, като изчеткана прах. Огромното същество погледна надолу към нея, притвори очи за миг и погали муцуна в рамото й.

— Бих те помолила да поостанеш — каза жената, — но можеш ли да задържиш едно изгладняло коте, м-м? Върви. Хващай си пътя.

Той изръмжа като дракон, не искаше да си тръгва.

— Върви! И внимавай по скалите, Тайин — каза тя. — Не си планинска коза.

Великанът поклати глава към нея, после я разтърси и заподскача с грациозна лекота през поляната, като разлюля тревата и изчезна сред дърветата.

Жената го проследи с поглед, докато се скри, после се обърна просто към нас.

— Обича височините — каза тя, примирена с безразсъдството му. — Много го влече височината, но не може да разбере, че не всяка скала издържа тежестта му.