Ричард Бах - Едно

— Какво направихте вие? — попита Лесли. — Ние мислехме… изглеждаше толкова зле, че помислихме…

Жената се обърна и тръгна към билото на хълма, като ни махна да я последваме.

— Раните на животните заздравят бързо — каза тя, — но понякога е нужно да им се помогне с малко обич, за да им мине по-бързо. Тайин е стар приятел.

— И ние с вас трябва да сме стари приятели — казах аз, — щом можете да ни виждате. Коя сте вие?

Тя ни наблюдаваше, докато вървяхме — това изумително лице с очи, по-дълбоко зелени от пелерината й, които ни сканираха мигновено като лазер с неуловими движения от ляво на дясно, разчитайки съдържанието на душата ни. Колко интелигентни очи! Никаква надменност, никаква покровителственост.

После тя се усмихна, сякаш внезапно осъзнала нещо.

— Лесли и Ричард! — възкликна тя. — Аз съм Машара!

Как можеше да ни познава? Къде сме се срещали? Какво значение имаше тя за това място и какво означаваше то за. нея?

Гъмжах от въпроси. Каква ли цивилизация съществуваше невидимо тук? Какви са нейните ценности? Каква беше тази жена!

— Аз съм вие в моето измерение — каза тя, сякаш чула мислите ми. — Тези, които ви познават тук, ви наричат Машара.

— Какво е това измерение? — попита Лесли. — Къде се намира това място? Кога…? Тя се засмя.

— И аз имам въпроси към вас. Елате.

Точно в края на поляната имаше една къщичка, не по-голяма от планински заслон. Построена беше от камъни, без хоросан, камъните прилепваха така плътно и точно, че между тях не можеше да се пъхне дори карта за игра. Прозорците бяха без стъкла, а входът без врата.

Из двора се заклатушка семейство охранени домашни птици. На клона на дървото се бе сгушило пухкаво животинче с опашка на пръстени и муцуна като с бандитска маска. Когато приближихме, то отвори за миг очи, затвори ги и пак задряма.

Машара ни покани да влезем, като мина първа. Вътре нещо като млада лама с цвят на летен облак дремеше върху килим от листа и слама близо до прозореца. Любопитството й стигна колкото да помръдне уши към нас, но не и да стане.

В малката къщичка нямаше ни огнище, ни килер, ни легло, сякаш обитателят й изобщо не ядеше и не спеше, и все пак бе изпълнена с топлина и спокойна сигурност. Ако трябваше да отговоря на гатанката, бих казал, че Машара е добрата горска фея.

Тя ни заведе до пейките край масата. През големия прозорец се простираше изглед към дърветата, полянката и долината.

— Моето измерение представлява паралелно на вашето време-прос грансл во, но вие, естествено, го знаете — каза жената. — Различна планета, различно слънце, различна галактика, различна вселена. Но същото Сега.

— Машара, тук случвало ли се е нещо ужасно, някога отдавна? — попита Лесли.

Разбрах мисълта й. Тези следи по земята, планетата, върнала се към девствен живот. Дали Машара не беше последният оцелял човек от някога процъфтявала тук цивилизация?

— Вие помните! — каза алтернативното ни аз. — Но нима е беда да изчезне цивилизация, която е съсипала планетата от морското дъно до стратосферата… ужасно ли е да отмине такава цивилизация? Толкова ли е лошо една планета да се изцели?

За първи път се почувствах някак неуютно тук, като си представих какви ли трябва да са били последните й дни — пищяща, виеща смърт.

— Нима е хубаво да загине който и да било живот? — попитах аз.

— Не да загине — каза тя след миг мълчание, — а да се измени. Едни аспекти от вас са избрали това общество. Аспекти, които му се наслаждаваха, аспекти, които отчаяно се бореха да го изменят. Някои спечелиха, други загубиха, но за всички това беше урок.

— Обаче планетата се е възстановила — каза Лесли. — Само я погледнете! Реки, дървета и цветя… каква красота!

— Планетата се възстанови — повтори Машара и отклони поглед, — но хората — не.

В тази личност нямаше никакъв егоизъм, никаква фалшива скромност, никакво осъждане.

Ламата се изправи на крака и полека се запъти към изхода.

— Еволюцията бе направила цивилизацията управител на тази планета. Стотици хиляди години по-късно управителят се оказа не помощник, а разрушител за еволюцията, не изцелител, а паразит. Затова еволюцията си взе обратно своя дар, пренебрегна цивилизацията, спаси планетата от разума и я положи в ръцете на любовта.

— Това ли е… твоята работа, Машара? — попита Лесли. — Да спасяваш планети? Тя кимна:

— Да спася тази планета. За планетата аз съм търпение и закрила, състрадание и разбиране. Аз въплъщавам най-висшето предназначение, което са виждали за себе си древните хора. А изчезналата цивилизация имаше безценна култура в толкова много отношения, едно надарено общество, но накрая попадна в капана на собствената си ненаситност и липса на далновидност. Тя опустоши горите и ги превърна в пустини, погуби душата на планетата, като я нараняваше дълбоко с мините и промишлените си отпадъци, отрови въздуха и океаните, направи земята стерилна с радиацията и отровните химикали. Тя имаше милиони и милиони шансове да се промени, но не ги използва. От земята тя изкопаваше лукс за малцина, труд за останалите и гробове за децата на всички. В края децата не искаха да приемат всичко това, но децата бяха дошли твърде късно.