Ричард Бах - Едно

— Странно. Много странно.

Пипнах кожуха на двигателя — още беше топъл.

— О-о-о! — възкликнах аз и усетих да ме обзема някакво мрачно предчувствие. Хванах Лесли за ръка и тръгнахме обратно към нашия хидроплан.

По средата на пътя тя спря и се обърна.

— Погледни това! Никакви други стъпки, освен нашите. Как може някой да е кацнал, да е излязъл от хидроплана си и да е изчезнал, без да остави нито една стъпка?

Стояхме в недоумение между двата Мърморковци.

— Сигурен ли си, че сме си у дома? — попита Лесли. — Изглежда като че ли още не сме напуснали рисунката?

— Да е копие на езерото Хийли? — попитах аз. — А как можем ние да оставяме стъпки, ако още сме призраци?

— Прав си. Пък и ако бяхме кацнали на рисунката, щяхме да сме открили някои аспекти на себе си — каза тя и замълча за малко, после погледна пак озадачена другия Сийбърд.

— А ако сме още в рисунката, това може да е някаква проверка — предположих аз. — Щом изглежда да няма никой, може би поуката е, че те са в някаква друга форма. Не можем да бъдем отделени от себе си. Ние никога не сме сами, освен ако не смятаме, че сме сами.

На пет-шест метра от нас светна рубинов лазер и там в бели джинси и блуза застана познато алтернативно ние.

— За какво, толкова ви обичам? Защото помните!

— И тя протегна ръце към нас.

— Пай! — Жена ми се втурна да я прегърне.

На това място — дали беше в рисунката или не — ние не бяхме призраци и те двете наистина се прегърнаха.

— Колко е хубаво да се видим! — възкликна Лесли.

— Не можеш да си представиш къде ли не бяхме!

Скъпата ни, най-умната… о, Пай, толкова много имаме да ти разказваме, толкова нещо имаме нужда да научим!

Пай се обърна към мен.

— Радваме се, че се върна! — казах аз и също я прегърнах. — Тогава защо ни остави така ненадейно?

Тя се усмихна, отиде до водата и седна с кръстосани нозе на брега, като потупа пясъка да седнем до нея.

— Защото бях съвсем сигурна какво ще се случи — каза тя. — Когато обичаш някого, когато знаеш, че е готов да учи и да расте, ти го оставяш на свобода. Как ще можете да научите нещо, как ще изживеете своя опит, ако знаете, че съм там — един щит между вас и вашия избор? — После се обърна усмихната към мен. — Това е едно алтернативно езеро Хийли — продължи тя. — Хидропланът е тук за забавление. Вие ми напомнихте колко много обичам да летя, затова направих този близнак на Мърморко и поле-тях хем за да се упражнявам, хем да ви търся. Каква изненада, обаче, да кацна със спуснат колесник във водата, а?

Тя забеляза ужаса ми и вдигна ръка.

— Навреме се усетих. Миг преди да се докосна до водата, призовах умението на този аспект от мен, който най-много се оправяше с хидроплани и ти ми извика: „Вдигни колесника!“. Благодаря ти.

Тя докосна рамото на Лесли.

— Колко си наблюдателна да забележиш, че не съм оставила стъпки по пясъка. Това беше, за да ви напомня да изберете свой собствен път, да следвате собственото си чувство за правилен избор, а не нечие друго. Но вие вече знаете това.

— О, Пай — каза Лесли, — как можем да следваме чувството си за правилен избор, какво можем да направим в свят като този… Ти познаваш ли Иван и Татяна?

Тя кимна.

— Толкова ги обичахме! — каза Лесли и гласът й пресекна. — А именно американци ги избиха! Това бяхме ние , Пай!

— Не бяхте вие, мила моя. Как можеш да си помислиш, че вие можете да ги убиете! — Тя повдигна брадичката на Лесли и я погледна в очите. — Запомни, нищо на тази рисунка не е случайно, нищо не е без причина.

— Каква причина може да има? — извиках аз. — Ти не беше там, ти не изпита този ужас! — Московската нощ нахлу отново в нас, сякаш бяхме избили в тъмното собственото си семейство.

— Ричард, рисунката съдържа всички възможности — каза тя спокойно, — абсолютна свобода на избора. Тя е като книга. Всяко събитие е дума, изречение, част от безкрайна история; всяка буква остава завинаги на страницата. Това, което се изменя, е съзнанието , то избира какво да чете и какво да остави непрочетено. Когато отвориш на страница за ядрена война, в отчаяние ли изпадаш или си вземаш поука от това, което иска да ви каже. Дали ще умреш, като прочетеш страницата или ще преминеш на следващите страници, помъдрял от това, което си прочел?

— Ние не умряхме — казах аз. — Но се надявам, че сме станали по-мъдри.

— Вие имахте една обща страница с Татяна и Иван Кирилови и като прочетохте тази страница, тя бе прелистена. Тя — този момент — все още си съществува в очакване да промени сърцето на някого, който ще направи избора да я прочете. Но след като сте я научили, на вас не ви е нужно да я прочитате отново. Вие сте отминали тази страница, а и те също.