Ричард Бах - Едно

— И те ли? — попита Лесли, осмелила се да изпита надежда.

Пай се усмихна.

— Линда Олбрайт не ви ли напомни мъничко за Татяна Кирилова? А Кжиштоф не ви ли напомни поне малко за вашия приятел Иван? Нима пилотите от вашите Въздушни игри не превърнаха войната от нещо ужасно в забавление и не спасиха така своя свят от разрушение? Кои, мислите, че са те?

— Същите тези ли — попита Лесли, — които четоха с нас страницата за ужасната нощ в Москва?

— Да! — отговори Пай.

— И те ли също са ние? — попитах аз.

— Да! — Очите й блестяха. — Ти и Лесли, Линда и Машара, Жан-Пол и Атила, Иван и Аткин, Тинк и Пай, ние всички… сме… едно!

Леки вълнички припляснаха на пясъка и дочухме лек ветрец в дърветата.

— Има си причина да ви намеря — каза Пай, — има си причина вие да намерите Атила. Вие сте загрижени за мира и войната? Вие се приземявате на страници, които ви дават прозрение за мира и войната. Вие се страхувате да не бъдете разделени или че може да умрете и да се загубите един друг? Вие се приземявате в животи, които ще ви дадат познание за раздялата и за смъртта, а това, което научавате, ще измени завинаги света около вас. Вие обичате земята и се тревожите, че човечеството я унищожава? Вие виждате най-лошото и най-доброто, което може да се случи и научавате, че всичко зависи от собствения ви индивидуален избор.

— Нима искаш да кажеш, че ние създаваме нашата собствена действителност? — попитах аз. — Знам, че това е само израз, но не съм съгласен…

Тя се засмя весело, после посочи към хоризонта на изток.

— Сега е рано, рано сутрин — каза тя, като внезапно гласът й се понижи и стана мистериозен. — Тъмно. Стоим на бряг като този. Всеки миг ще започне да се зазорява. Студено.

Ние стояхме там в студеното и тъмното с нея и изживявахме разказа й.

— Пред нас са нашите стативи и платна, ние държим боите и четките си. — Имах чувство, че сме хипнотизирани от тези тъмни очи. Усетих в лявата си ръка палитрата, в дясната — четките — четки с грапава дървена дръжка.

— Сега на небето се издига светлина, виждате ли я? — каза тя. — Небето пламва, облива се в злато, призмите лед се разтапят в слънчевия изгрев…

Ние гледахме, омагьосани от багрите.

— Рисувайте! — каза Пай. — Хванете този изгрев на платната си! Поемете светлината му на лицето си, през очите си, предайте го в изкуство! Сега побързайте, побързайте! Изживейте изгрева чрез четката си!

Аз не съм художник, но в съзнанието ми се пропи това великолепие и то се превърна в уверени мазки по платното. Представих си статива на Лесли, видях собствената й зора — тъй чудно изящна там, фини лъчи, съединяващи се с избухващи звезди в маслени бои.

— Готово ли е? — каза Пай. — Оставяте ли вече четките?

Ние кимнахме.

— Какво създадохте?

В този миг аз бих нарисувал нашата учителка — така тъмно-блестяща изглеждаше.

— Два съвсем различни изгрева — каза Лесли.

— Не два изгрева — каза Пай. — Художникът не създава изгрева, той създава…

— О, да, разбира се! — каза Лесли. — Художникът създава картината ! Пай кимна.

— Слънчевият изгрев е действителност, а картината е това, което ние създаваме от нея, така ли? — попитах аз.

— Точно така! — каза Пай. — Ако всеки от нас трябваше да създава своя собствена действителност, представяте ли си какъв хаос щеше да настъпи? Действителността щеше да се свежда до това, което всеки от нас може да измисли!

Кимнах и си го представих. Как да създам един изгрев, ако никога не съм виждал изгрев? А какво да направя с черно нощно небе, за да положа начало на деня? Трябваше ли да мисля за небето? За нощта и за деня?

Пай продължи.

— Действителността няма нищо общо с това, което ни изглежда, с нашия тесен начин на виждане. Действителността е израз на любов, чиста, съвършена любов, недокосвана от пространството и времето.

— Чувствали ли сте се някога до такава степен едно цяло със света, с вселената, с всяко нещо, което е , че да сте преизпълнени с любов? — Тя премести поглед от Лесли към мен. — Точно това е действителността. Това е истината. От нас зависи какво ще направим от нея, тъй както картината на изгрева зависи от художника. Във вашия свят човечеството се е отклонило от тази любов. То живее сред омраза, борба за надмощие и рискува живота на самата земя заради собствените си тесни интереси. Продължи ли така, никой повече няма да вижда изгрева. Изгревът ще си съществува винаги, естествено, но хората на земята няма да знаят за него и накрая дори приказките за неговата красота ще се изличат от паметта им.